Кейт Мортън - Отминали времена

Не!

Престани!

Сафи стисна юмруци. Забеляза шишенцето с хапчетата на татко. Замисли се за миг, разви капачето и изтръска едно хапче в дланта си. Щеше да премахне нервността, да й помогне да се отпусне.

Остави вратата открехната и внимателно се спусна по тесните стълби.

Зад нея в мансардата завесите въздъхнаха.

Джунипър потръпна.

Една дълга рокля блещукаше на вратата на гардероба като бледен и забравен призрак.

Беше безлунна и мокра нощ и въпреки дъждобрана и ботушите Пърси беше вир-вода. Положението се влошаваше още повече от факта, че фенерчето капризничеше. Тя стъпи на разкаляната алея и удари фенерчето в дланта си, батерията изтрака, светлината примигна и у нея се надигна надежда. После лампичката угасна. Напълно.

Пърси изруга тихо и прибра с китка косата, паднала на челото й. Не беше сигурна какво очакваше да открие, обаче се надяваше вече да го е открила. Колкото повече време й отнемаше, колкото повече се отдалечаваше от замъка, толкова по-малко вероятно беше въпросът да бъде решен. А трябваше да бъде решен.

Примижа и се вгледа в дъждовната пелена, мъчейки се да различи нещо.

Потокът беше придошъл, чуваше го как се премята и бучи към гората. Ако продължаваше така, на сутринта мостът щеше да е извън строя.

Завъртя глава малко по-наляво и усети заплашителните батальони на гората Кардейкър. Чу как вятърът се спотайва сред горските върхари.

Пърси отново опита фенерчето. Проклетията все още отказваше да й се подчини. Тя продължи да крачи бавно и предпазливо, оглеждайки пътя отпред колкото може по-внимателно.

Проблесна мълния и светът побеля, подгизналите поля се ширнаха пред очите й, гората се отдръпна, замъкът скръсти разочаровано ръце. Един застинал миг, в който Пърси се почувства сам-самичка, студена, мокра и бяла отвътре, както и отвън.

Видя го с последния отглас от мълнията. Някакъв силует ни алеята. Нещо лежеше съвсем неподвижно.

Мили боже! Формата, големината… човек.

Том купи цветя от Лондон, букетче орхидеи. Трудно се намираха, бяха дяволски скъпи и докато денят се проточваше в нощ, той съжали за решението си. Орхидеите изглеждаха доста спаружени и Том се зачуди дали сестрите на Джунипър харесват купени от магазина цветя повече от самия него. Носеше и сладкото от рождения си ден. Боже, колко се притесняваше.

Погледна си часовника и реши повече да не го прави. Беше непростимо късно. Нищо не можеше да предприеме: спряха влака, после трябваше да намери друг автобус, а единственият, пътуващ на изток, беше заминал от близкото градче, така че се наложи да тича километри само за да установи, че днес автобусът няма да пътува. Нов автобус се появи три часа по-късно, за да замени другия, точно когато Том се канеше да поеме пеша и да опита да се придвижи на автостоп.

Беше с униформа, връщаше се на фронта няколко дни по-късно, а и вече беше свикнал с нея, но от нерви се чувстваше скован и сакото го стягаше на раменете по необичаен начин. Носеше и медала си, който беше получил за операцията на канал Еско. Том го прие със смесени чувства — всеки път когато го усетеше върху гърдите си, си спомняше момчетата, които бяха загубили, докато бягаха панически от онзи ад, но медалът беше важен за другите, особено за майка му, и понеже за пръв път щеше да се види със семейството на Джунипър, реши да си го сложи.

Искаше да го харесат, искаше всичко да мине възможно най-добре. Повече заради нея, отколкото заради себе си, нейната двойственост го объркваше. Тя често говореше за сестрите и за детството си, и винаги с обич. Докато я слушаше и си припомняше нещичко от собствените си бегли впечатления от замъка, Том започна да си представя една идилия, селска фантазия, дори нещо повече — едва ли не вълшебна приказка. Но въпреки това тя много дълго отказваше Том да ходи там, заставаше нащрек дори при намек за такава възможност.

И после, преди няма и две седмици — с присъщата за нея внезапност — Джунипър промени намерението си. И докато Том се възстановяваше от изненадата, че е приела предложението му, тя оповести, че трябва да посетят сестрите й и заедно да им съобщят новината. Разбира се, че трябваше. И ето го тук. Знаеше, че наближава, понеже вече бяха спирали доста пъти и той беше един от малцината останали пътници. Когато тръгваше от Лондон, беше мрачно, небето беше покрито с маска от бели облаци, които потъмняха по краищата, когато наближи Кент, но сега вече валеше поройно, чистачките махаха ритмично и ако не беше толкова напрегнат, сигурно щеше да му се доспи.