Кейт Мортън - Отминали времена

— Разбира се, че можеш. Ако ме обичаш, ще дойдеш. Ще се качиш в колата ми и ще отпътуваме от това отвратително плесенясало място. — Изправи се до нея умолително. — Хайде, Сафи — каза той и всяка следа от недоволство се стопи. Махна с шапката си към алеята, където беше паркирана колата му. — Да тръгваме. Да се махнем още сега, двамата заедно.

Тя отново понечи да повтори „Не мога“, да го помоли да я разбере, да прояви търпение, да я почака, но не го стори. В един миг на кристална яснота, сякаш бе запалила клечка кибрит, сякаш знаеше, че не може нито да каже, нито да направи нещо, за да го накара да проумее. Съкрушителната паника, когато се опитваше да напусне замъка, черният и безпочвен страх, който забиваше ноктите си в нея, обгръщаше я с крилете си и караше дробовете й да се свиват, зрението й да се замъглява — нещата, които я държаха като затворник в това тъмно и студено мис то, слаба и безпомощна като дете.

— Ела — призова я той отново и протегна ръка. — Ела.

Каза го толкова нежно, че сега, докато седеше в хубавия салон на замъка шестнайсет години по-късно, Сафи все още усещаше ехото да се спуска по гръбнака й и да се спира топло под полата й.

Усмихна се, не можа да се въздържи, макар да съзнаваше, че е застанала на ръба на висока скала и под нея бушува тъмна вода, че мъжът, когото обича, я умолява да тръгне с него, да му позволи да я спаси, без да подозира, че тя не може да бъде спасена, че противникът му е много по-могъщ от него.

— Имаше право — каза му тя, скочи от скалата и полетя далече от него. — Най-добре и за двама ни е да се освободим взаимно.

Повече никога не видя Матю, нито братовчедка си Емили, която се спотайваше зад кулисите и чакаше шанса си, винаги копнееща да притежава онова, което искаше Сафи…

Цепеница. Просто плавей, понесен надолу по течението от буйната вода. Пърси го издърпа от алеята, проклинайки тежестта му и някакъв клон, който задра рамото й, и се зачуди дали изпитва облекчение, или е обезсърчена, че сега трябва да продължи издирването. Точно се канеше да поеме надолу по алеята, когато нещо я спря. Странно чувство, не точно предчувствие, а по-скоро от онези странни усещания, присъщи на близначките. Вихър от тревожно опасение. Дали Сафи беше послушала съвета й и си беше намерила занимание?

Пърси стоеше нерешително в дъжда, взираше се надолу по хълма към пътя и после отново към затъмнения замък.

Към не съвсем затъмнения замък.

Имаше мъничка, но ярка светлина — един от прозорците на хубавия салон.

Проклетият капак. Как не го поправи като хората!

Капакът й помогна да вземе решение. Тази вечер изобщо не трябваше да привлича вниманието на господин Потс и на неговата Гражданска отбрана.

Пърси погледна за последен път към Тентърдън Роуд, после се обърна и пое обратно към замъка.

Автобусът спря отстрани на пътя и Том изскочи навън. Валеше силно и цветята изгубиха храбрата си воля за живот още в мига, в който той слезе. Том се поколеба дали все пак така не е по-добре, отколкото да се появи изобщо без цветя, но после ги изхвърли в препълнената канавка. Добрият войник знае кога да отстъпи, пък и нали носеше сладкото.

В гъстия мрак на влажната нощ видя желязна порта, постави длан на едното крило и бутна. Тя изскърца под тежестта му и поддаде, а той наведе лице към непрогледното черно небе. Затвори очи и остави дъжда да се стича по бузите му — беше същински порой, но без чадър и дъждобран не му оставаше никакъв друг избор, освен да се предаде. Закъсняваше, беше вир-вода, но все пак беше тук.

Затвори портата зад себе си, преметна платнения си чувал през рамо и закрачи по алеята. Боже, каква тъмница! Едно е затъмнението в Лондон, но в провинцията и в това ужасно време, затъмнило всички звезди, беше тъмно като в рог. От дясната му страна се извисяваше нещо, някак по-черно от останалото, така че вероятно това беше гората Кардейкър. Беше излязъл вятър и върховете на дърветата скърцаха със зъби, докато той се взираше към тях. Том потръпна, извърна се и се замисли за Джунипър, която го очакваше в топлия замък на сухо.

Продължи да върви, пристъпвайки с мокрите си нозе. Зави, мина по някакъв мост, под който бушуваше водата, а алеята продължаваше.

Просветна накъсана светкавица и Том застина на място смаян. Беше величествено. Светът се окъпа в сребристобяла светлина — огромният вълнист горски масив, светлият каменен замък горе на хълма, лъкатушещата алея, която се прокрадваше напред през тръпнещите поля, — после отново неравномерно потъна в мрак. Останаха следи от осветената картина, като фотографски негатив, и така Том разбра, че не е сам в тъмната и мокра нощ. Още някой, слабичка, но някак мъжка фигура, крачеше по алеята пред него.