Кейт Мортън - Отминали времена

Всичко беше наред. Може пък да му беше провървяло. Том, усмихнат, прокара ръка по косата си, за да се среши, почука на вратата и зачака с бурканчето сладко в ръка.

Пърси изруга и стовари дланта си върху кутията с инструменти. Къде, за бога, беше проклетият чук? Напрегна се, за да си спомни кога за последен път го бе използвала. Беше ремонтирала тирада курника на Сафи, разхлабените дъски в жълти шарки на балюстрадата на стълбището в кулата… Не помнеше ясно да е прибирала чука в кутията, но беше сигурна, че го е сторила. Много внимаваше за тези неща.

По дяволите!

Пърси опипа отстрани, промуши ръка между копчетата на дъждобрана си към джоба на панталона и с облекчение напипа торбичката с тютюна. Изправи се, измъкна цигарената хартия, опита се да я предпази от капките, които се стичаха от ръкавите, косата и носа й. Поръси тютюн в гънката, после я близна и я залепи, а накрая стисна цилиндърчето между пръстите си. Драсна клечка и дръпна силно. Вдъхна превъзходния тютюн, издиша навън безсилието си.

Тази вечер изобщо нямаше нужда да губи чука. Джунипър се беше върнала с тайнствено кърваво петно на блузата, беше съобщила, че ще се жени, да не говорим за собствената й среща този следобед с Люси…

Пърси отново дръпна от цигарата и изтри нещо от окото си, докато издишаше. Сафи не го беше направила нарочно, тя не знаеше нищо за случилото се с Люси, за любовта на Пърси и за загубата й. Пърси много внимаваше да не се издаде. Допускаше, че е възможно близначката й да е видяла или чула нещо, или някак да се е досетила за нещо, за което не бива, но въпреки това. Сафи не беше човек, който ще натрие носа на Пърси в нещастието й. Тя по-добре от всеки знаеше какво е да ти отнемат любимия човек.

Разнесе се шум и Пърси притаи дъх и се ослуша внимателно. Не чу нищо повече. Представи си как Сафи спи на лежанката с празна чаша от уиски, кипната в скута й. Сигурно тя се беше размърдала и чашата бе паднала. Пърси огледа тавана, почака още малко и реши, че явно е станало точно така.

Нямаше време да се мотае и да тъгува за изгубеното минало. Стиснала цигарата между устните си, тя продължи да рови сред инструментите.

Том отново почука и остави бурканчето със сладко до вратата, за да разтрие ръце. Замъкът сигурно беше огромен, кое знае колко време беше нужно да се слезе от горе! Мина около минута, той се извърна с гръб към вратата, наблюдаваше как дъждът се стича от стрехите и се зачуди как така на човек му е по-студено, когато е мокър, но на завет, отколкото когато стои под поройния дъжд.

Отново погледна надолу и забеляза, че в непосредствена близост до замъка се събира повече вода, отколкото по-нататък. Веднъж в Лондон, както си лежаха в леглото и той разпитваше Джунипър за замъка, тя му разказа, че някога в Милдърхърст имало ров, който баща й наредил да запълнят след смъртта на първата му съпруга.

— Сигурно от скръб — отбеляза Том, напълно способен да разбере до какво може да докара човека подобна загуба — само погледна към Джунипър и си представи бездънния ужас, ако я изгуби.

— Не е от скръб — отговори тя, прокарвайки крайчето на косата си между пръстите. — По-скоро от вина.

Тогава той се зачуди какво има предвид Джунипър, но тя се усмихна, завъртя се и седна отстрани на леглото, голият й гръб неудържимо привлече ласките му и въпросите отпаднаха. След това не се беше сещал за рова. Вина — за какво? Напомни си да я попита по-късно, след като се запознае със сестрите й, след като с Джунипър им съобщят новината и двамата останат насаме.

В този момент един светъл триъгълник привлече вниманието на Том — блестеше върху повърхността на водата. Идваше от прозореца със счупения капак. Том се запита дали ще е достатъчно просто да окачи капака на пантата и дали да не опита още сега.

Прозорецът не беше висок. За нула време щеше да слезе и отново да се качи. Така нямаше да се налага пак да излиза, когато е вече сух и чист, а и току-виж спечелил сърцата на сестрите.

С широка усмивка, Том остави торбата си до вратата и отново излезе навън на дъжда.

От мига, в който обърна гръб на бумтящия огън в хубавия салон, Сафи се понесе по вълните на съня в езерото на собственото си съзнание. Вече беше стигнала средата. Спокойното местенце, откъдето извират всички сънища и където се връщат всички. Старото познато местенце.

Сънувала го беше вече безброй пъти, още от дете. То никога не се променяше, като стар филм — пренавиваш лентата и го гледаш отново. Нищо че беше ходила там, сънят винаги беше като нов и все така ужасяващ.