Кейт Мортън - Отминали времена

Сафи спеше дълбоко на лежанката до огъня с празна чаша в скута и със сънена усмивка на уста и Пърси въздъхна облекчено. Това поне беше нещо. Капакът на прозореца висеше, още нямаше и следа от причината Джунипър отново да изгуби паметта си за кратко, но поне на домашния фронт всичко беше спокойно.

Пърси се спусна от дъската на прозореца, скокна върху покривните камъни и се помъчи да се задържи върху мократа площадка, понеже някогашният ров беше мокър и бързо се надигаше — вече беше над глезените й. Точно както предполагаше — щяха да й трябват инструменти, за да закрепи капака както трябва.

Пърси се затътри покрай замъка към вратата на кухнята, отвори я и влетя вътре, далече от дъжда. Контрастът беше освежаващ. Топлата и суха кухня с ухаещата на месо пара, в която бръмчащата електрическа светлина беше толкова уютна, че Пърси едва не се поддаде на желанието да свали подгизналите дрехи, гумените ботуши и мръсните чорапи и да се сгуши на рогозката пред печката, без да свърши нищо от онова, което имаше за вършене. Да заспи с детинската сигурност, че някой друг ще се погрижи.

Усмихна се, улови тези мисли като змийчета за опашките и ги изхвърли. Нямаше време да мечтае да спи, още по-малко — да полегне на пода на кухнята. Примигна силно заради стичащите се по лицето й капки и се запъти да вземе кутията с инструментите. Тази вечер щеше да закове капака, а утре на светло щеше да го поправи.

Сънят на Сафи се гънеше като панделка. Времето, мястото се променяха, но основният образ си оставаше като тъмно петно на ретината, когато лежиш със затворени очи срещу слънцето.

Татко.

Сега Сафи е по-малка, на дванайсет. Качва се по стълбите, от двете й страни се издигат каменни стени и тя поглежда назад през рамо, понеже татко й е казал, че медицинските сестри ще престанат да идват, ако разберат. 1917 година е и се води война. Татко е отсъствал, но вече се е върнал от фронта и както са им казвали безброй медицински сестри, си е дошъл от прага на смъртта. Сафи се качва по стълбите, понеже с татко играят нова игра. Тайна игра: тя му разказва неща, които я плашат, когато е самичка, обаче неговите очи греят възторжено. Вече няколко дни се забавляват така.

Изведнъж времето в съня й се премества няколко дни по-рано. Сафи вече не се качва по студените каменни стълби, а лежи в леглото си. Събужда се сепнато. Самичка е и е уплашена. Протяга ръка към близначката си, както винаги, когато сънува кошмар, но леглото до нея е празно и студено. Цяла сутрин скита по коридорите и се старае да запълни дните, изгубили форма и значение, мъчейки се да избяга от кошмара.

И сега седи, опряла гръб на стената в стаята под спираловидното стълбище. Само тук се чувства в безопасност. Откъм кулата се носят звуци, камъните въздишат и пеят, а тя затваря очи и слуша всичко. Нечий глас прошепва името й.

За един щастлив миг си мисли, че близначката й се е върнала. А после в мъглата вижда него. Седи на дървена пейка до далечния прозорец, с бастун в скута. Татко обаче е много променен, вече не е силният млад мъж, който замина на война преди три години.

Дава й знак да се приближи и тя не може да откаже.

Приближава бавно, уплашена от него и от новите му сенки.

— Липсваше ми — казва той, когато тя стига до него. Нещо в гласа му е толкова познато, че целият копнеж, натрупал се по време на отсъствието му, започва да се надига. — Седни до мен — казва той — и ми кажи защо изглеждаш толкова уплашена.

И тя го прави. Разказва му всичко. За съня, за човека, който идва за нея, за страшния мъж, който живее в калта.

Том най-сетне стигна в замъка и установи, че това изобщо не е лампа. Сиянието, към което беше вървял, фарът, който помага на моряците да пристигнат благополучно у дома, всъщност беше електрическа светлина, струяща от един от прозорците на замъка. Забеляза, че един от капаците се е откачил и прозорецът вече не е затъмнен.

Когато влезеше вътре, щеше да им предложи да го поправи. Джунипър му разказа, че сестрите й самички поддържат замъка, понеже заради войната са останали без никаква прислуга. Том не беше голям майстор, но можеше да се справи с чука и пироните.

Поразведрен, той нагази във водата, събрала се в ниското място край замъка, и се заизкачва по предните стълби. Спря на входа и се огледа. Косата, дрехите и обувките му бяха напълно мокри, все едно беше преплувал Ламанша, но в крайна сметка се беше добрал дотук. Свали платнената си торба от рамото и зарови вътре — търсеше сладкото. Ето го. Извади буркана, притисна го към гърдите си и го опипа, за да провери дали не е счупен.