Кейт Мортън - Отминали времена

Шумове, вероятно птици, цвърчаха, врещяха. Той потръпна и усети вкус на кал. Къде беше? Къде беше Джунипър?

По главата му барабаняха дъждовни капки, усещаше всяка поотделно като музика, дърпаха струни, свиреха сложна мелодия. Бяха красиви и Том се запита как така не е знаел досега. Отделни капки, всяка една съвършена. Сипеха се на земята, просмукваха се в нея: така се образуваха реките, пълнеха се океаните, а хората, животните и растенията получаваха вода — беше толкова просто.

Той си спомни една дъждовна буря, когато беше малък, а баща му все още беше жив. Том беше уплашен. Беше тъмно и шумно и той се бе скрил под масата в кухнята. Плачеше и здраво стискаше очите и юмруците си. Ревеше толкова силно и собствената му мъка звучеше толкова оглушително в ушите му, че не бе усетил кога баща му е влязъл в стаята. Първото, което помнеше, беше как голямата мечка го повдига с големите си ръце и го притиска към себе си, после каза на Том, че всичко ще бъде наред, и сладникаво-киселият и приятен дъх на тютюн наистина помогна да стане така. От устата на баща му думите звучаха като заклинание. Обещание. И Том престана да се страхува…

Къде беше оставил сладкото?

Бурканчето със сладко беше важно. Човекът от сутеренния апартамент ги увери, че то е от най-добрата му партида, че лично е брал къпините и е използвал захарта, която месеци наред е купувал с купоните си. Том обаче не можеше да си спомни къде е сложил сладкото. Знаеше, че го носи. Носеше го в чантата си от Лондон, но после го беше извадил и го беше оставил някъде. Когато скри торбата от дъжда, беше ли го взел със себе си? Реши, че трябва да се надигне и да го потърси. Трябва, сладкото беше подарък. Щеше веднага да отиде да го намери, а после със смях щеше да разказва как изобщо го е изгубил. Само първо да си почине малко.

Чувстваше се толкова изморен. Пътуването беше адски дълго. Бурната нощ, мъчителното ходене по алеята, целият ден по влакове, автобуси и пропуснати връзки, но повече от всичко останало — пътуването, което го доведе при нея. Беше стигнал чак дотук, беше чел, преподавал, мечтал и желал, беше се надявал толкова много. Съвсем естествено беше да се нуждае от почивка, да му се иска да затвори очи за миг, само да си отдъхне, та когато отново я види, да бъде готов…

Том затвори очи и съзря милиони звездички, които блещукаха, движеха се… бяха толкова красиви и толкова му се искаше да ги докосне. Сякаш нищо друго на света не желаеше толкова силно, колкото да легне и да съзерцава тези звезди. И го направи — наблюдава ги как се плъзгат и се разместват, чудеше се дали няма да ги стигне, ако се пресегне, ако изпъне пръст и улови поне една, а накрая забеляза, че сред звездите се спотайва някой. Лице, лицето на Джунипър. Сърцето му размаха криле. В крайна сметка тя беше пристигнала. Беше съвсем наблизо, навела се бе, за да положи ръка върху рамото му и тихичко да заговори в ухото му. Думи, които описваха всичко толкова съвършено, че той се помъчи да ги грабне, да си ги повтори, а те се превърнаха на вода в ръцете му, после в очите й се появиха звезди, по устните й се появиха звезди, в косите й заблещукаха светлинки и той вече не я чуваше, въпреки че устните й помръдваха и звездите потрепваха… Понеже образът й избледняваше, ставаше черен, Том също чезнеше…

— Джун — прошепна той, докато последните светлинки примигваха, започнаха да гаснат една по една, гъста кал напълни гърлото му, носа му и устата, дъждът продължи да го блъска по главата, дробовете му закопняха за въздух… и той се усмихна, когато дъхът й погали шията му.

Джунипър се сепна и се събуди с пулсиращо главоболие и с горчив вкус в устата заради неестествения сън. Очите й бяха изцъклени. Къде се намираше? Беше тъмно, нощ, но отнякъде се процеждаше бледа светлина. Тя примигна и видя над себе си таван. Гредите му й бяха познати, но някак не й се струваше редно. Не се връзваше. Какво се беше случило?

Нещо, сигурна беше, усещаше го. Но какво?

Не мога да си спомня.

Бавно извърна глава, за да преодолее бъркотията вътре, да остави безименните предмети да изпопадат. Огледа се, търсейки нещо, което да й подскаже, но видя само един празен лист, лавица, върху която цареше пълна бъркотия, и тъничка струйка светлина от открехнатата врата.

Джунипър познаваше това място. Таванската мансарда в Милдърхърст. Лежеше в собственото си легло. Отдавна не беше идвала тук. Имаше и друга мансарда, слънчева, изобщо не като тази.

Не си спомням.