Кейт Мортън - Отминали времена

Беше сама. Мисълта я споходи с огромна сигурност, все едно я беше прочела с черни букви на бяла хартия, а отсъствието беше болка, мъчителна рана. Очакваше с нея да има още някой. Мъж, даде си сметка. Очакваше един мъж.

Заля я странна вълна на тревожно опасение — нормално беше да не помни случилото се, когато й се губеше време, но този път имаше още нещо. Джунипър се бе изгубила в тъмния дрешник на съзнанието си и макар да не виждаше какво се намира край нея, я изпълваше сигурност, тежък ужас, че нещо трагично се е спотаило на скришно вътре в нея.

Не си спомням.

Затвори очи и наостри уши — мъчеше се да чуе нещо, което да й помогне. Не долавяше лондонското оживление, автобусите, хората по улиците долу, говора от другите апартаменти, но вените на къщата проскърцваха, камъните въздишаха, а се чуваше и още някакъв упорит шум. Дъжд — лек дъжд по покрива.

Тя отвори очи. Помнеше дъжда.

Помнеше как някакъв автобус спря.

Помнеше кръвта.

Джунипър седна рязко в леглото, насочила цялото си внимание към този факт, към тази проблясваща светлина, към спомена, за да превъзмогне болката в главата си. Помнеше кръвта.

Но чия кръв?

Ужасът се размърда, протегна крака.

Нуждаеше се от чист въздух. В мансардата беше задушно, топло, влажно и тъмно.

Смъкна стъпалата си на дървения под. Вещи, собствените й вещи навсякъде, но въпреки това се чувстваше откъсната от тях. Някой се беше помъчил да поразчисти, да проправи пътека в неразборията.

Изправи се. Помнеше кръвта.

Какво я накара тогава да погледне към ръцете си? Каквото и да беше, тя се сепна. По тях имаше нещо. Бързо изтупа полата си и жестът предизвика познато вълнение под кожата й. Приближи длани към лицето си и следите се разбягаха. Сенки. Само сенки.

Разстроена, облекчена, тя колебливо се приближи до прозореца. Дръпна плътните завеси и отвори стъклото. Хладен и свеж повей докосна бузите й.

Нощта беше безлунна, нямаше и звезди, но на Джунипър не й трябваше светлина, за да знае какво има навън. Оттам напираше светът на Милдърхърст. Невидими животни трепереха в храстите, потокът се кискаше в гората, някъде далече жалеше птица. Къде отиват птиците, когато вали?

Имаше и още нещо, точно под нея. Светлинка, осъзна тя, фенер, провесен на пръчка. Някой беше там долу, в дъжда, правеше нещо в гробището за домашни любимци.

Пърси.

Пърси държеше лопата.

Копаеше.

На земята зад нея лежеше нещо. Купчина. Голяма. Неподвижна.

Пърси отстъпи встрани и Джунипър се ококори. Очите й изпратиха послание до блокиралото й съзнание, в тъмния дрешник проблесна светлинка и тя ясно видя, само за миг, ужасното нещо, което се криеше там, злото, което усещаше, но не виждаше, което я изпълваше със страх. Видя го, назова го и ужас изопна всеки нерв в тялото й. Ти си съвсем същата като мен , каза й татко, преди да признае страховитата си история…

Веригата прекъсна и светлинките угаснаха.

Проклети ръце.

Пърси вдигна цигарата, паднала на кухненския под, пъхна я между устните си и драсна клечка кибрит. Разчиташе на познатите действия, за да се овладее, но напразно. Ръката й трепереше като листо на вятъра. Пламъчето угасна и тя опита отново. Съсредоточи се и драсна силно, стараеше се да държи проклетото нещо неподвижно, когато то изпращя и пламна, и после, докато го поднасяше към цигарата си. По-близо, по-близо, по-близо — и тогава нещо привлече погледа й, тъмно петно от вътрешната страна на китката, тя се стресна, изпусна кибрита, огънчето.

По плочите се разпиляха клечки и тя коленичи, за да ги събере. Една по една ги подреди в кутийката. Не бързаше, потъна в тази простичка задача, загърна с нея раменете си като с наметало и закопча всички копчета.

На китката й имаше кал. Само кал. Мъничко петънце, което беше пропуснала, след като влезе вътре, застана пред мивката и изтърка калта от дланите и ръцете си, от лицето си. Изтърка кожата до кръв.

Пърси стисна клечката между палеца и показалеца си. Погледна зад клечката, но не видя нищо. И пак я изпусна.

Той беше тежък.

И преди беше повдигала тела, заедно с Доти; бяха спасявали хора от разрушени от бомбите къщи, качваха ги в линейката, после пак ги носеха до болницата. Знаеше, че мъртвите тежат повече от приятелите, които са изоставили. Но този път беше различно. Този тук беше страшно тежък.

Разбра, че е мъртъв, още щом го извади от рова. Не можеше да определи дали от удара, или от дълбоката няколко сантиметра кална вода, в която беше паднал. Но той вече беше мъртъв и Пърси го разбра. Въпреки това се помъчи да го съживи — инстинкт, породен по-скоро от шок, отколкото от надежда. Опита всичко, на което я бяха учили в спешната помощ. Валеше и тя беше доволна, защото така щеше да отрече проклетите сълзи, когато рукнеха.