Кейт Мортън: Отминали времена

И това щеше да стане семейна история, разказвана, предавана от поколение на поколение, възкресявана в дъждовните нощи край камината, призовавана като средство за прекратяване на споровете, рецитирана на семейни събирания. Времето щеше да препуска — месеци, години и десетилетия, докато на петдесетия рожден ден на това бебе неговата овдовяла майка щеше да гледа от тапицирания си стол в края на масата в ресторанта как децата вдигат тост и разказват семейната история за един ангел, спасил живота на баща им и без когото те самите не биха съществували.

Томас Кавил не се яви в полка си, преди той да замине за Северна Африка. Тогава вече беше мъртъв. Мъртъв и погребан в земите под Милдърхърст. Беше умрял, понеже през онази нощ валеше. Понеже капакът на някакъв прозорец се беше откачил. Понеже той искаше да направи добро впечатление. Беше умрял, защото много години преди това един ревнив съпруг беше заварил съпругата си в обятията на друг мъж.

Много дълго време обаче никой не знаеше. Бурята отшумя, придошлата война се оттегли и гората Кардейкър обгърна покровителствено с крилете си замъка Милдърхърст. Светът забрави за Томас Кавил и въпросите за съдбата му се изгубиха под разрухата и останките от войната.

Пърси изпрати писмото си — последната гнила неистина, която щеше да я измъчва цял живот. Сафи писмено отказа поста на гувернантка — как иначе можеше да постъпи, Джунипър се нуждаеше от нея? Над главите им прелитаха самолети, войната свърши, небето прелистваше година след година. Сестрите Блайд остаряха, превърнаха се в обект на чудато любопитство в селото, в героини от митична история. Докато един ден не ги посети млада жена. Тя беше свързана с друга, идвала преди, и камъните на замъка зашепнаха, познаха я. Пърси Блайд разбра, че е време. След като беше мъкнала бремето си петдесет години, най-сетне можеше да го свали от плещите си и да върне на Томас Кавил края на живота му. Историята можеше да приключи.

Тя го направи и натовари момичето да постъпи правилно с информацията.

Сега вече й оставаше само едно.

Пърси събра сестрите си, обичните си сестри, и се увери, че те спят дълбоко и сънуват. После драсна клечката — в библиотеката; където беше започнало всичко.

Вече от десетилетия мансардата се използваше като склад.

Само кашони от стари столове и изхвърлени печатни материали. Самата сграда е седалище на издателство и мирисът на хартия и мастило е пропил стените и подовете. Много е приятно, ако ви харесва подобно нещо.

Годината е 1993, ремонтът отне месеци, но вече е напълно завършен. Бъркотията е разчистена, стената, издигната някога от някого така, че мрачната мансарда да се раздели на две, вече не съществува и за пръв път от петдесет години мансардата на върха на викторианската сграда „Хърбърт Билдинг“ в Нотинг Хил има нов наемател.

На вратата се чука и една млада жена скача от рамката на прозореца и притичва по пода. Рамката е много широка, идеална да седиш на нея, и тя прави точно това. Нещо привлича момичето към прозореца. Апартаментът е с южно изложение и винаги е слънчев, особено през юли. Тя обича да гледа към градината, надолу по улицата и да храни врабчетата, които започнаха да я посещават заради трохичките. Чуди се какви ли са странните тъмни петна по рамката, като от череши, които новите пластове боя все не успяват да скрият.

Еди Бърчил отваря вратата и с изненада и удоволствие заварва на прага майка си. В ръцете на Мередит има клонка орлови нокти.

— Растеше на една ограда и аз не устоях, и ти донесох — казва тя. — Нищо друго не освежава стаята така както клонка орлови нокти, не си ли съгласна? Имаш ли ваза?

Еди няма, все още не, но пък се досеща какво ще й послужи като ваза. Един стъклен буркан, в който сигурно някога са държали сладко, се появи отнякъде по време на ремонта и сега е до мивката. Еди го пълни с вода, слага клонката вътре и го поставя върху рамката на прозореца на слънце.

— Къде е татко? — пита тя. — Днес не идва ли с теб?

— Открил е Дикенс. „Студеният дом“.

— Е, в такъв случай се опасявам, че този път наистина го изгубихме.

Мередит бърка в чантата си и вади купчина листове, които размахва над главата си.

— Приключила си го! — пляска с ръце Еди.

— Да.

— И това е за мен?

— Специално го подвързах.

Еди се усмихва широко и взема ръкописа от майка си.

— Поздравление! Чудесна работа.

— Смятах да изчакам до утре — изчервява се Мередит, — но не можах. Исках ти първа да го прочетеш.