Кейт Мортън - Отминали времена

Имаше ли изобщо начин да им пише и да им съобщи истината? Някакъв шанс те да разберат какво се е случило, че е нещастен случай, ужасен инцидент и изобщо не е по вина на Сафи? Че надали на земята има човек, толкова неспособен като горкичката Сафи да помисли или да стори зло на друг? Че тя също е била измамена, че колкото и да си е мечтала за Лондон, колкото и да е копняла да напусне замъка (мислеше си, че Пърси не знае!), не бе способна да излезе извън пределите на Милдърхърст, нито веднъж след истеричния пристъп в театъра, и че ако има виновник за смъртта на младия мъж, това е баща им, Реймънд Блайд…

Не. Не можеше да очаква от никого да погледне на нещата така. Нямаше как хората да разберат какво е да отраснеш в сянката на тази книга. Пърси с огромна горчивина се замисли за зловещото наследство на „Човека от калта“. Това — случилото се тази нощ, вредата, която Сафи неподозиращо беше нанесла — беше последица от неговите дела. Той им четеше Милтън, когато бяха малки — Зло отвращава се от зло 20 20 Джон Милтън, „Комос“.(1634 г.) — поетична музикална драма в чест на целомъдрието, представена за пръв път в замъка Лъдлоу. — Б.пр. , — и Милтън се оказа прав, понеже сега плащаха за злините, сторени от баща им.

Не, не можеше и дума да става за честност. Щеше да пише нещо друго на семейството, на адреса, който намери в торбата му: „Хеншоу Стрийт“, Лондон. Самата торба щеше да унищожи, ако не — щеше поне да я скрие. Може би най-подходящото място за нея беше стаята с архива — ама че сантиментална глупачка се оказа: можеше да зарови човека, но не бе в състояние да изхвърли личните му вещи. А бремето на истината и нейното незачитане Пърси щеше да понесе сама. Каквото и друго да беше сторил баща им, той имаше право за едно: грижите за другите бяха нейна отговорност. И тя щеше да се постарае трите да си останат заедно.

— Качваш ли се, Пърси?

Сафи беше почистила сладкото и стоеше с кана с вода в ръце.

— Имам още съвсем малко работа тук. Да сменя батериите на фенерчето…

— Тогава ще занеса това на Джунипър. Горкичката, сигурно е жадна. Ще се видим скоро, нали?

— Ще ти се обадя, когато се качвам.

— Не се бави, Пърси.

— Няма. Ей сега идвам.

Сафи се поколеба в основата на стълбите, обърна се отново към Пърси и се усмихна благо и малко напрегнато.

— Трите сме заедно — каза тя. — Хубаво е, нали, Пърси? Трите отново сме си заедно.

След това Сафи остана цяла нощ на стол в стаята на Джунипър. Вратът й се схвана и й беше студено, въпреки че беше завила коленете си с одеяло. Не си тръгна обаче, не се изкушаваше от собственото си топло легло долу, не и когато трябваше да бъде тук. Понякога Сафи си мислеше, че най-щастливите мигове в живота й са посветените на грижи за Джунипър. Много би искала да има свои деца. Наистина много би искала.

Джунипър се размърда и Сафи тутакси се изправи, погали влажното чело на сестра си и се запита какви ли демони и мъгли върлуват вътре.

Кръвта на ризата й.

Ето това вече наистина беше тревожно, но Сафи отказваше да размишлява по въпроса. Не сега. Пърси щеше да оправи нещата. Слава богу, че я има Пърси. Пърси, която винаги знае какво трябва да се направи.

Джунипър отново се успокои, дишаше дълбоко и Сафи седна. Краката я боляха от напрежението през деня и се чувстваше необичайно изморена. Но въпреки това не й се спеше — цяла нощ си представяше странни неща. Не биваше да взема от хапчетата на татко, сънува ужасно нещо, докато дремеше в салона. Сънят я спохождаше още от малка, но този път беше много жив. Разбира се, дължеше се на хапчето и на уискито, на напрегнатата вечер и на бурята навън. Тя отново беше момиченце и беше горе, в мансардата. Нещо я беше събудило, някакъв шум на прозореца, и Сафи се бе приближила, за да провери. Мъжът, вкопчил се в камъните навън, беше черен като восък за писма, като овъглен от огън. Просветна мълния и Сафи видя лицето му. Съзря красивия и дързък млад мъж под зловещата маска на Човека от калта. Изглеждаше изненадан, устните му започваха да се разтеглят в усмивка. Точно това сънуваше като малка, точно това беше написал татко. Човека от калта беше благословен с невероятно лице. Сафи помнеше, че вдигна нещо и после го стовари с все сила върху главата му. Той се ококори изненадано и после падна. Плъзна се по камъните и се строполи долу, най-сетне бе долу, в рова, където му беше мястото.

В съседното село същата нощ една жена прегръщаше новороденото си бебе и плъзгаше палец по прасковената му малка бузка. Съпругът й щеше да се прибере часове по-късно, изморен от нощната си смяна, а жената, все още зашеметена от неочакваното и трудно раждане, щеше да му разкаже подробностите на чаша чай: как родилните й болки започнали в автобуса, за внезапната и разкъсваща болка, за кървенето, за неистовия страх, че бебето ще умре, че самата тя ще умре, че никога няма да държи в обятията си своя новороден син, а после щеше да се усмихне изморено и всеотдайно, да млъкне и да овладее сълзите, стоплили лицето й, и щеше да му разкаже за ангела, който се бе появил до нея край пътя, беше коленичил и беше спасил живота на бебето й.