Кейт Мортън - Отминали времена

Лицето му.

Тя затвори очи и ги стисна здраво, докато всичко се успокои. Знаеше, че така винаги успява.

Челото й се опря на коляното и допирът й донесе облекчение. Твърдата капачка, хладината й, притисната към трескавата глава й вдъхнаха успокоение, почти като контакта с друго човешко същество, по-спокойно от нея, по-старо и по-мъдро, и по-способно да се справи с предстоящата задача.

Понеже трябваше да свърши някои неща. Още неща, не само каквото беше направила досега. Трябваше да напише писмо най-вероятно, да осведоми семейството му, макар да не знаеше за какво да ги осведоми. Не и за истината. Нещата бяха стигнали твърде далече. В един миг, в един мъничък миг като връхчето на пламък, тя би постъпила различно, би се обадила на инспектор Уоткинс и би разказала цялата объркана история, но не го стори. Как щеше да му обясни? Да го накара да разбере, че Сафи не е виновна? Затова трябваше да напише писмо на семейството на този мъж. Пърси не умееше да съчинява истории, но нуждата е майка на изобретателността, така че щеше да измисли нещо.

Чу някакъв шум и скокна. Имаше някой на стълбите.

Пърси се овладя и прокара длан по мокрите си бузи. Беше ядосана на себе си, на него, на целия свят. Само не на близначката си.

— Сложих я пак да си легне — каза Сафи, влизайки. — Имаше право, тя се беше събудила и беше много… Пърси?

— Тук съм.

Гърлото я болеше от напрежение.

Главата на Сафи надникна над масата.

— Какво правиш долу… боже! Дай да ти помогна.

Близначката й приклекна до нея и започна да събира клечките и да ги пъха в кутийката, а Пърси скри незапалената цигара зад гърба си и попита:

— Пак ли е в леглото?

— Да. Беше станала — явно хапчетата не са толкова силни, колкото смятахме. Дадох й още едно.

Пърси изтри калното петно на китката си и кимна.

— Беше в ужасно състояние, горкичката. Направих всичко по силите си да я уверя, че нещата ще се подредят, че сигурно нещо е забавило младия мъж и той ще пристигне утре. Нали така ще стане, Пърси? Той нали ще дойде? Пърси? Какво има? Защо ме гледаш така?

Пърси поклати глава.

— Плашиш ме.

— Сигурна съм, че ще дойде — каза Пърси и положи длан върху ръката на сестра си. — Имаш право. Трябва само да сме търпеливи.

Облекчението на Сафи беше видимо. Тя й подаде пълната кибритена кутийка и кимна към цигарата в ръката на Пърси.

— Заповядай. Ще ти трябват, ако смяташ да пушиш. — Изправи се и изпъна твърде тясната си зелена рокля. На Пърси й идеше да я разкъса на парченца, да плаче, да вие и да къса. — Имаш право, разбира се. Трябва просто да бъдем търпеливи. Джунипър ще бъде по-добре утре сутринта. Винаги е така, нали? А междувременно ще взема да раздигна масата.

— Най-добре.

— Разбира се. Няма нищо по-тъжно от маса, подредена за вечеря, която никога не се е състояла. О, боже! — Тя стоеше на прага и оглеждаше бъркотията вътре. — Какво е станало тук?

— Проявих небрежност.

— Но защо… — приближи се Сафи. — Това май е сладко, цяло бурканче. О, срамота!

Пърси го беше намерила до входната врата, когато се връщаше с лопатата. Бурята вече беше поутихнала, облаците бяха започнали да се разкъсват и няколко нетърпеливи звезди бяха заблещукали ярко в нощта. Най-напред забеляза платнената чанта после — бурканчето със сладко до нея.

— Да ти донеса ли малко заешко, ако си гладна, Пърси? — наведе се Сафи да почисти стъклата.

— Не съм гладна.

Беше влязла вътре и приседна на кухненската маса, остави сладкото и чантата отгоре и впери поглед в тях. Мина цяла вечност, преди посланието да стигне от ръката до мозъка й, да й каже да отвори чантата и да види чия е. Разбира се, допускаше, че е погребала него, но искаше да се увери. С треперещи пръсти и със сърце, което трепереше като опашката на мокро куче, тя се пресегна и събори бурканчето със сладко на пода. Жалко, каква загуба.

Във войнишката торба нямаше много. Бельо за смяна, портфейл със съвсем малко пари и без никакъв адрес, кожен бележник. В този бележник намери писмата. Едно от Джунипър, което така и не можа да се накара да отвори, и едно от някой си Тео, брат му, установи, докато го четеше.

Това писмо прочете. Остави се на ужасното деяние да прочете писмо на един мъртъв човек, да научи за семейството му повече, отколкото бе искала — за овдовялата му майка, за сестрите и бебетата им, за слабоумния му и поради това обграждан със специална обич брат. Принуди се да прочете всяка дума по два пъти, понеже някак смътно се бе убедила, че като се накаже по този начин, ще изкупи стореното. Глупава мисъл. Не бе възможно да изкупят случилото се. Освен може би с честност.