Кейт Мортън: Отминали времена

Най-напред тя се сепваше насън. Мислеше, че се е събудила в действителността, но после забелязваше необикновената виновна тишина, която я заобикаля. Студено е и Сафи е самичка, плъзга се по белите чаршафи и пуска крака на дървения под. Бавачката й спи в съседната стаичка и диша бавно и равномерно — това би трябвало да вдъхва сигурност, но в този свят е сигнал за непреодолима отдалеченост.

Сафи бавно тръгва към прозореца. Нещо я влече на там.

Покатерва се върху библиотечката, увива нощницата си около краката, внезапно усетила мъртвешки студ. Вдига ръка да докосне запотеното стъкло и надниква навън в нощта…

Пърси намери чука. Доста порови и поруга, но накрая ръката й стисна дървената дръжка, изгладена след дългогодишната и най-разнообразна употреба. Изсумтя тържествуващо, издърпа го измежду отвертките и гаечните ключове и го остави на земята до себе си. Отвори стъкления буркан с пироните и изтръска десетина върху дланта си. Вдигна един срещу светлината, огледа го, прецени, че е достатъчно дълъг и ще свърши работа поне за тази нощ. Пъхна останалите пирони в джоба на дъждобрана си, грабна чука и прекоси кухнята обратно към вратата.

Със сигурност не беше избрал най-хубавите стълби. Не беше преценил добре камъните и когато се подхлъзна отново в калния ров, това го стъписа, със сигурност не беше част от плана, но след като изруга като войник — какъвто несъмнено беше, — Том се изправи, изтри очите си с китката, за да вижда, и нападна стената още по-решително от преди.

„Никога не се отказвай — крещеше командирът им, докато с битки си проправяха път през Франция. — Никога не се отказвай.“

Най-накрая стигна до прозореца. По някаква щастлива случайност между два камъка имаше вдлъбнатина на мястото, където мазилката отдавна се беше изронила, и там беше идеално да стъпиш. Добре, че от стаята светеше и Том съвсем скоро установи, че повредата е по-сериозна и няма да може да я оправи в момента.

Толкова се беше съсредоточил над капака, че почти не обърна внимание на стаята вътре. Сега вече надникна през прозореца и съзря неописуемо уютна и топла сцена. Красива жена спеше до огъня. Отначало си помисли, че е Джунипър.

Жената обаче трепна, чертите й се напрегнаха и той установи, че тя не е Джунипър, а някоя от сестрите й: Сафи най-вероятно, съдейки от разказите на Джунипър, близначката, полагала майчински грижи за Джунипър след смъртта на майка й, онази, която изпаднала в паника и не могла да напусне замъка.

Както я наблюдаваше, тя отвори очи, толкова внезапно, че Том едва не падна от изненада. Тя се извърна към прозореца и погледите им се срещнаха.

Пърси видя човека на прозореца веднага щом зави. Сиянието отвътре го осветяваше — тъмна фигура, като горила, която се катери по стената, захващайки се за камъните, а в момента надничаше в хубавия салон. В стаята, където спеше Сафи. Нещо в тялото на Пърси затуптя, тя открай време съзнаваше, че е неин дълг да защитава сестрите си, затова ръката й стисна дръжката на чука. С обтегнати нерви, тя хукна в дъжда към онзи човек.

Том най-малко от всичко искаше първото впечатление, което ще създаде у сестрите на Джунипър, да е на любопитен и целият окалян наглец, който наднича през прозореца.

Но вече го бяха забелязали. Не можеше да скочи долу, да се скрие и да се престори, че нищо не се е случило. Усмихна се колебливо, вдигна ръка да махне, да даде знак за добрите си намерения, но отново я свали, понеже видя, че е кална.

О, боже, жената се изправи и изобщо не се усмихваше.

Приближаваше към него.

Малка част от него съумяваше да види нещата отвъд сегашното униние, съзираше, че по силата на собствения си абсурд този момент ще се превърне в любим на всички анекдот. Помниш ли нощта, когато се запознахме с Том? Как се появи на прозореца целият кален и махна за поздрав?

Но още не. В момента не му оставаше друго, освен да я гледа как върви към него бавно, като насън, леко разтреперана, сякаш е премръзнала, както бе премръзнал той навън на дъжда.

Тя се пресегна да отвори прозореца, той потърси думи, с които да обясни, но в този миг тя взе нещо от рамката.

Пърси се закова на място. Мъжът беше изчезнал. Точно пред очите й беше паднал на земята. Вдигна очи към прозореца и видя Сафи, цялата разтреперана и вдигнала гаечен ключ високо в ръка.

Нещо силно изпука и Том се зачуди какво ли е. Движение — неговото собствено — внезапно и изненадващо.

Падане.

Нещо студено докосна лицето му, мокро.