Кейт Мортън - Отминали времена

В джоба на панталона й бяха парченцата хартия, които случайно беше намерила в кухнята, докато приготвяше грейката. Търсеше кибрит, вдигна капака на тенджерата върху плота и ги намери: накъсаните парченца от писмото на Емили. Слава богу, че ги откри. Последното, от което имаше нужда, беше Сафи да се отдаде на старото си отчаяние. Сега вече Пърси щеше да ги смъкне долу и да ги изгори навън.

— Тръгвам, Саф…

— Мисля, че Джунипър ще ни напусне.

— Моля?

— Мисля, че планира да отлети.

Защо близначката й говореше така? И защо сега? Защо тази вечер? Пулсът на Пърси се учести.

— Попита ли за него?

Сафи се поколеба доста дълго и Пърси разбра, че сестра й е попитала.

— Смята да се омъжи ли?

— Казва, че е влюбена — въздъхна Сафи.

— Но не е.

— Тя вярва, че е, Пърси.

— Грешиш — категорично вирна брадичка Пърси. — Тя няма да се омъжи. Няма. Знае какво е направил татко, съзнава значението му.

— Любовта кара хората да правят жестоки неща — усмихна се тъжно Сафи.

Пърси изпусна кибрита и се пресегна да го вдигне от пода. Когато се изправи, Сафи я наблюдаваше със странно изражение — сякаш се опитваше да сподели с нея някаква сложна идея или да намери решение на загадка, която я измъчва.

— Той ще дойде ли, Пърси?

Пърси запали цигара и заслиза по стълбите.

— Ама моля те, Сафи, откъде да знам?

Вероятността пропълзя в съзнанието на Сафи бавно. Мрачното настроение на близначката й през цялата вечер беше неприятно, но не беше необичайно, затова тя не му обърна особено внимание, просто трябваше да се постарае да го овладее, за да не развали вечерята. Но после Пърси изчезна за дълго от кухнята, уж за да си вземе аспирин, а се върна с измърсена рокля и с разказ за някакъв шум отвън. Безизразното й лице, когато Сафи я попита дали е намерила аспирина, сякаш изобщо беше забравила, че й трябва аспирин… А сега и решимостта на Пърси, която едва ли не настояваше Джунипър да не се жени…

Но не.

Престани!

Пърси можеше да бъде сурова, дори нелюбезна, но не беше способна на това. Сафи никога не би повярвала подобно нещо. Близначката й обичаше пламенно замъка, но не и за сметка на човечността. Пърси беше храбра, почтена и свястна, тя слизаше в бомбените кратери, за да спасява човешки живот. Освен това не Пърси беше изцапана с нечия кръв…

Сафи потрепери и рязко се изправи. Пърси имаше право: нямаше смисъл да бди безмълвно, докато Джунипър спи. Три от хапчетата на татко я приспаха, горкото агънце, така че сигурно с часове нямаше да се събуди.

Майчинският инстинкт на Сафи не й позволяваше да остави Джунипър така, мъничка и уязвима, но все пак. Съзнаваше, че ако остане, ще изпадне в окаяна паника. В съзнанието й вече кръжаха грозни вероятности: на Джунипър не й се губеше време, освен ако не беше преживяла някаква травма, ако не беше видяла или направила нещо, което да възбуди сетивата й, нещо, което да накара сърцето й да затупти по-бързо, отколкото трябва. А в съчетание с кръвта по блузата й, с неловкото усещане, което като че беше нахлуло заедно с нея в къщата…

Не.

Престани!

Сафи притисна основата на дланите си към гърдите. Помъчи се да развърже възела, който се стягаше там. Сега не беше моментът да се поддава на паника. Трябваше да запази спокойствие. Още толкова неща не знаеха, но едно беше сигурно. Тя нямаше да е полезна на Джунипър, ако не съумее да контролира собствените си озъбени страхове.

Щеше да слезе долу и да пише в дневника си, точно както беше предложила Пърси. Нуждаеше се точно от около час в прекрасната компания на Адел. Джунипър беше в безопасност, ако имаше нещо за намиране, Пърси щеше да го намери, а Сафи нямаше да се паникьосва.

Не биваше.

Взела решение, тя изпъна одеялото и го заглади нежно върху тялото на Джунипър. Сестра й дори не трепна. Спеше много дълбоко — като дете, изморено от цял ден на слънце, от ясното синьо небе, от играта край морето.

Тя беше толкова специално дете.

Връхлетя я спомен, мигновен и пълен, като светкавица: Джунипър като мъничка, с тънички крачета и почти бели косъмчета, които искряха на слънцето. Приклекнала, с ожулени коленца, боси и прашни стъпала, прилепнали към обгорената лятна земя. Кацнала над стария канал, ровеше пръстта с пръчка и търсеше съвършения камък, който да пусне през решетката…

Пелена от дъжда се спускаше от другата страна на прозореца и момиченцето, слънцето и мирисът на пръст се превърнаха в дим и отлетяха. Остана само полутъмната и влажна таванска мансарда. Мансардата, където Сафи и Пърси бяха живели заедно като деца, между чиито стени се бяха превърнали от циврещи бебета в потиснати млади жени. Не бяха останали почти никакви следи от тяхното обитаване, поне не видими. Само леглото, мастиленото петно на пода, библиотечката до прозореца, където тя…