Кейт Мортън - Отминали времена

— Боже, как може да съм толкова небрежна! Дай си палтото — каза тя. Застана зад сестра си като камериерка, измъкна от ръкава първо едната й ръка, после, след като Джунипър прехвърли цигарата си, измъкна и другата, смъкна кафявото палто от слабичките рамене и го занесе на стола до картината на Констабъл. Не беше добре да капе върху пода, но нямаше време за друго. Посуети се, изпъна плата и забеляза закърпения подгъв, чудейки се на собствената си мълчаливост. Укори се, задето не можеше да изрече и най-обикновени въпроси, като че ли младата жена пред нея й беше чужда. Това беше Джунипър, за бога, най-сетне си беше у дома и сигурно криеше много важна тайна.

— Писмото ти — поде Сафи, изпъвайки яката на палтото и чудейки се смътно, съвсем мимолетно, откъде сестра й се е сдобила с тази дреха. — Последното ти писмо.

— Да?

Джунипър беше коленичила пред огъня, както обичаше да прави като дете, и не обърна глава. Сафи изведнъж осъзна, че сестра й няма да я улесни. Поколеба се, овладя се, после затръшването на врата някъде далече й напомни, че е време да мине по същество. — Моля те, Джунипър — бързо застана тя до сестра си, — разкажи ми за Том, разкажи ми всичко, скъпа.

— За Том?

— Просто не можех да не се запитам дали помежду ви има нещо, нещо по-сериозно, отколкото намекваш в писмото.

Пауза, мълчание, сякаш и стените бяха наострили уши да чуят.

После от гърлото на Джунипър се разнесе звук, дихание.

— Аз исках да почакаме — тихо каза тя. — Решихме да почакаме, докато сме отново заедно.

— Да почакате ли? — Сърцето на Сафи трепереше като птиче. — Не съм сигурна, че те разбирам, скъпа.

— Том и аз. — Джунипър дръпна силно от цигарата, после облегна бузата си на основата на дланта. Издиша въздуха и каза: — Том и аз ще се женим. Той ме помоли, аз се съгласих и, о, Сафи… — за пръв път потърси тя погледа на сестра си, — обичам го. Не мога да живея без него. Няма да живея.

Макар че самата новина беше точно каквато Сафи очакваше, тя се почувства наранена от силата на признанието. От бързината, от мощта и от последиците му.

— Е — поде тя, запъти се към масата с напитките и си напомни да се усмихва, — това е чудесно, скъпа моя. Значи, тази вечер ще празнуваме.

— Не казвай на Пърси, моля те. Не и докато…

— Не, не, разбира се — махна Сафи капачката на гарафата с уиски.

— Не знам как тя ще… Ще ми помогнеш ли? Ще ми помогнеш ли да я накарам да разбере?

— Знаеш, че ще ти помогна.

Сафи насочи цялото си внимание към питиетата, които наливаше. Беше вярно. Щеше да направи каквото може, беше готова на всичко за Джунипър. Обаче Пърси никога нямаше да разбере. Завещанието на татко постановяваше ясно: ако Джунипър се ожени, губят замъка. Любовта на Пърси, нейният живот, причината за…

Джунипър се взираше намръщено в огъня.

— Тя ще се примири, нали?

— Да — излъга я Сафи и пресуши чашата си.

После отново я напълни.

— Знам какво означава, съзнавам го и ужасно съжалявам. Иска ми се татко да не беше правил такова нещо. Не съм искала това — махна с ръка Джунипър към каменните стени. — Но сърцето ми, Сафи. Сърцето ми.

Сафи подаде чаша на Джунипър.

— Ето, скъпа, пийни…

Другата й ръка закри устата, когато сестра й се изправи и пое чашата.

— Какво има?

Тя не можеше да продума.

— Сафи?

— Блузата ти — успя да каже, — тя е…

— Нова е.

Сафи кимна. Може би беше заради светлината, нищо повече. Хвана сестра си за ръка и я дръпна бързо към лампата.

После се отдръпна.

Нямаше грешка. Кръв. Сафи си нареди да не се паникьосва, каза си, че няма от какво да се страхува, още не, че трябва да останат спокойни. Потърси подходящи думи, за да го каже, но преди да ги намери, Джунипър проследи погледа й.

Подръпна плата на ризата си, намръщи се за миг, после изпищя. Неистово задърпа ризата си. Отстъпи назад ужасено, сякаш можеше да избяга.

— Шшшшт — размаха ръка Сафи. — Спокойно, скъпа моя. Не се плаши. — Усещаше собствената си паника обаче, следваше я като сянка. — Дай да те погледна. Дай на Сафи да погледне.

Джунипър стоеше неподвижна, а Сафи разкопчаваше копчетата с треперещи кръсти. Разтвори блузата, прокара пръсти по гладката кожа на сестра си — така се грижеше за Джунипър като малка — и огледа гърдите, тялото й отстрани и корема за рани. Въздъхна дълбоко от облекчение, когато не откри никакви рани.

— Добре си.

— Но чия е…? — попита Джунипър. — Чия е? — Цялата трепереше. — Откъде се е взела, Сафи?

— Не помниш ли?

Джунипър поклати глава.