Кейт Мортън - Отминали времена

Само че нямах тази възможност. След вечерята с мама заспах бързо и дълбоко, но малко след полунощ се събудих сепнато. Полежах в леглото си във фермата, чудейки се защо съм се събудила, дали съм чула нещо, някакъв непознат нощем шум, или някак съм сънувала, че трябва да се събудя. В едно обаче бях сигурна: това внезапно събуждане изобщо не беше плашещо като предишното в замъка. Този път нямах усещането, че в стаята има още някой, и не чувах нищо необичайно. Но усещах привличането, онази връзка със замъка, за която вече споменах. Измъкнах се от леглото, отидох до прозореца и дръпнах завесите. И тогава го видях. Коленете ми се подкосиха, заляха ме едновременно горещи и студени вълни. Там, където трябваше да се намира тъмният замък, всичко сияеше — оранжеви пламъци се издигаха към ниското и мрачно небе.

Пожарът в замъка Милдърхърст горя почти през цялата нощ. Когато позвъних на пожарната, те вече пътуваха натам, но не можеха да направят почти нищо. Замъкът беше от камък, но вътре имаше толкова много дърво, дъбовата ламперия, перилата на стълбите, милионите листове хартия. Пърси Блайд основателно предупреждаваше, че една искра е достатъчна всичко да пламне като кутийка с прахан.

Възрастните жени вътре нямали никакъв шанс, така твърдеше един от пожарникарите на следващата сутрин по време на закуската, поднесена им от госпожа Бърд. Той каза, че трите били заедно в стая на първия етаж.

— Изглежда, пожарът ги е изненадал, докато са дремели край огъня.

— Той ли е причината? — попита госпожа Бърд. — Искра от огъня — точно като случилото се с майката на близначките.

Тя поклати глава, цъкайки с език заради трагичната прилика.

— Трудно е да се каже — отговори пожарникарят, после добави: — Всичко може да е причината. Въглен от камината, изпусната цигара, повреда в електрическата инсталация — на повечето такива места инсталацията е по-стара от мен.

Не съм сигурна дали полицията, или пожарникарите поставиха бариери край пушещия замък, но аз вече познавах градината добре и успях да се покатеря до там. Може и да беше зловещо, но трябваше да погледна отблизо. Познавах сестрите Блайд съвсем отскоро, но се чувствах силно свързана с техните истории, с техния свят, затова, когато се събудих и установих, че всичко се е превърнало в пепел, изпитах усещането за тежка загуба. Разбира се, заради загубата на сестрите и на техния замък, но и заради още нещо. Завладя ме усещането, че съм изоставена. Че една врата, която неотдавна се бе отворила пред мен, отново е затворена бързо и изцяло и аз повече никога няма да мина през нея.

Постоях известно време, съзерцавайки черната и празна черупка, припомних си първото ми посещение преди месеци, очакването, което ме изпълни, докато минавах покрай кръглия басейн на път за замъка. Всичко, което бях узнала оттогава.

Селедреориг… Думата се появи в главата ми като шепот. Тъга поради липса на място.

Един малък камък от замъка лежеше самотен в краката ми и това само задълбочи меланхолията ми. Все пак беше просто камък. Семейство Блайд вече не съществуваха, а отминалото време бе замлъкнало.

— Не мога да повярвам, че го няма.

Обърнах се — до мен стоеше млад мъж с тъмна коса.

— Да, знам — отговорих.

— Чух по радиото сутринта и дойдох да се уверя лично. Надявах се да видя и вас.

Явно съм изглеждала изненадана, понеже той ми подаде ръка и се представи:

— Адам Гилбърт.

Името би трябвало да ми говори нещо и наистина беше така: възрастен господин със сако от туид и старинен работен стол.

— Еди — успях да промълвя. — Еди Бърчил.

— И аз така си помислих. Онази Еди, която ми открадна работата.

Шегуваше се и аз трябваше да му отговоря подобаващо. Вместо това запелтечих неразбрано:

— Коляното ви… Медицинската ви сестра… Мислех, че…

— Вече съм по-добре. Почти. — Той посочи към бастуна си в другата ръка. — Ще повярвате ли, че беше нещастен случай по време на алпинизъм? — попита с крива усмивка. — Не? Е, добре. Спънах се в купчина книги в библиотеката и си счупих коляното. Такива опасности крие животът на писателя. — Той кимна към фермата: — Връщате ли се?

Погледнах към замъка за последен път и кимнах.

— Може ли да ви придружа?

— Разбира се.

Повървяхме известно време, бавничко заради бастуна на Адам, и споделяхме спомените си за замъка и за сестрите Блайд, общото си увлечение по „Човека от калта“ като деца. Когато стигнахме към полето преди фермата, той спря. И аз сторих същото.