Кейт Мортън - Отминали времена

— Боже, чувствам се като глупак, че ще ви попитам за това сега — махна той към димящите останки от замъка в далечината, — но въпреки това… — Сякаш слушаше нещо, което аз не чувах. Кимна. — Да, май все пак ще ви попитам. Госпожа Батън ми предаде съобщението ви, когато се прибрах снощи. Вярно ли е? Научихте ли нещо за произхода на „Човека от калта“?

Имаше кафяви очи, които не ми позволяваха да го погледна в тях и да го излъжа. Не го и направих. Вместо това погледнах към челото му.

— Не, за съжаление, не. Беше фалшива тревога.

Той вдигна длан и въздъхна.

— Е, добре. Явно истината ще си отиде с тях. Има нещо поетично в това. Имаме нужда от загадките си, нали?

И аз така мислех, но преди да му го кажа, нещо във фермата привлече вниманието ми.

— Ще ме извините ли за момент? Трябва да свърша нещо.

Не съм сигурна какво си е помислил главен инспектор Роулинс, когато е видял чорлавата и изтощена жена, която забързано приближаваше през полето към него, още повече пък, когато започнах да разказвам историята си. Чест му прави, че запази невероятно спокойно изражение, когато на масата за закуска му предложих да разшири разследването си, понеже от сигурен източник знам, че в близост до замъка са заровени тленните останки на две тела. Просто лъжичката, с която бъркаше чая си, забави ход и инспекторът каза:

— На двама души, казвате. А да знаете имената им?

— Всъщност да. Единият се казва Оливър Сайкс, а другият е Томас Кавил. Сайкс е починал през 1920 година по време на пожара, в който загинала Мюриъл Блайд, а Томас е починал при нещастен случай по време на буря през октомври 1941 година.

— Разбирам.

Той уби една муха до ухото си, без да откъсва поглед от мен.

— Сайкс е погребан от западната страна, където някога е бил ровът.

— А другият?

Спомних си нощта на бурята, ужасеното бягство на Джунипър по коридорите и навън в градината, Пърси, която знаеше точно къде ще я открие.

— Томас Кавил е в гробището за домашни любимци — заявих. — В средата, близо до надгробния камък с надпис Емерсън.

Бавно обмисли нещата, докато отпиваше от чая си, а после добави още една лъжичка захар. Огледа ме с леко присвити очи и отново започна да бърка.

— Ако проверите в гражданския регистър — продължих, — ще се уверите, че Томас Кавил е обявен за изчезнал и че смъртта на нито един от двамата не е вписана. — А човек се нуждае от своите две дати, както ми каза Пърси Блайд. Само първата не е достатъчна. Ако не затвори скобата, човек не намира покой.

Реших да не пиша предговора за изданието на „Човека от калта“ на „Пипин Букс“. Обясних на Джудит Уотърман, че графикът ми се е объркал, че не съм имала почти никаква възможност да се срещна със сестрите Блайд преди пожара. Тя ме увери, че разбира, че Адам Гилбърт с радост ще довърши започнатото. Съгласих се — той беше провел пълно проучване.

Аз не можех да напиша материала. Знаех отговора на загадката, измъчвала литературните критици седемдесет и пет години, но не можех да го споделя със света. Това би означавало да извърша огромно предателство към Пърси Блайд. „Тази история е семейна“, казала ми беше тя, преди да ме попита дали може да ми има доверие. Освен това щях да бъда отговорна за разбулването на печални и зловещи събития, чиято сянка завинаги щеше да тегне над романа. Над книгата, която ме превърна в читател.

Но да напиша нещо друго, да преразкажа същите стари истории за загадъчната поява на книгата, щеше да бъде невероятно неискрено. Освен това Пърси Блайд ме беше наела под фалшив предлог. Тя не искаше да напиша предговора, искаше само да поправя някои официални данни. И аз го направих. Роулинс и хората му разшириха разследването на пожара и на територията на замъка бяха открити две тела — точно където им казах. Тео Кавил най-сетне научи какво се е случило с брат му Том: че е починал в онази бурна нощ в замъка Милдърхърст по време на войната.

Главен инспектор Роулинс ме притисна за още подробности, но аз не му казах нищо повече. И беше истина — не знаех нищо повече. Пърси ми каза едно, Джунипър — друго. Бях убедена, че Пърси прикрива сестра си, но не можех да го докажа. А и бездруго не бих казала. Истината умря заедно с трите сестри, а ако камъните от основите на замъка все още нашепваха за случилото се през онази октомврийска нощ на 1941 година, аз не ги чувах. Не исках да ги чувам. Вече не. Време беше да се върна към собствения си живот.

Замъкът Милдърхърст, 29 октомври 1941 г.