Кейт Мортън - Отминали времена

Но не. Пърси твърдеше, че е било нещастен случай, и аз й вярвах.

Наистина. Каква причина имаше да лъже? Би могла просто да премълчи всичко.

Но все пак…

Откъслеците се въртяха в главата ми отново и отново: гласът на Пърси, после този на Сафи и собствените ми съмнения. Не и гласът на Джунипър обаче. Все слушах за най-младата Блайд, никога не чувах самата нея. Накрая безсилно захлопнах бележника.

Стига толкова за един ден. Въздъхнах и погледнах към книгите, които Сафи ми беше набавила, търсейки нещо, което да ме успокои: „Джейн Еър“, „Брулени хълмове“, „Мистериите на Удолфо“ — все добри приятели, но неподходяща компания за студена и бурна нощ.

Бях изморена, много изморена, но отлагах заспиването, не исках да духна лампата и да се предам на мрака. Накрая обаче клепачите ми натежаха и след като се сепвах няколко пъти, реших, че съм достатъчно изморена, за да се предам бързо на съня. Духнах пламъка, затворих очи, когато мирисът на пушек отслабна и се стопи в студения въздух край мен. Последното, което помня, беше стичащият се по стъклото дъжд.

Събудих се сепнато, внезапно и неестествено в незнаен час. Лежах напълно неподвижно и се ослушвах. Чаках, чудейки се какво ме е събудило. Косъмчетата по ръцете ми бяха настръхнали и имах силното и зловещо усещане, че не съм сама, че в стаята има още някой. Огледах сенките, сърцето ми биеше лудо, ужасено от онова, което можех да видя.

Не виждах нищо, но знаех. Някой беше тук.

Затаих дъх и се заслушах, обаче навън все още валеше и бурният вятър блъскаше капаците, поривите му се плъзгаха по каменния коридор и аз не можех да чуя почти нищо друго. Нямах кибрит и нямаше как да запаля лампата, затова успях да се убедя да запазя относително спокойствие. Казах си, че се дължи на нещата, за които съм си мислила, преди да заспя, на вманиачеността ми по „Човека от калта“. Че съм сънувала този шум. Че си въобразявам разни неща.

И точно когато си помислих, че почти съм успяла да се убедя, проблесна силна светкавица и аз забелязах, че вратата на спалнята ми е отворена. Сафи я беше затворила. Значи, имах право. Някой беше влязъл в стаята при мен, сигурно седеше кротичко някъде и чакаше в мрака…

— Мередит…

Всеки прешлен на тялото ми се изпъна. Сърцето ми биеше като лудо, пулсът ми течеше като електричество по вените. Не беше вятърът, не бяха стените, някой беше прошепнал името на мама. Бях скована от ужас, но и обзета от необяснима енергия. Съзнавах, че трябва да направя нещо. Не можех просто да седя цяла нощ, увита с одеялото, и да оглеждам стаята с ококорени очи.

Изобщо не исках да ставам от леглото, обаче го направих. Плъзнах се по завивката и се отправих на пръсти към вратата. Дръжката беше студена и гладка под дланта ми, дръпнах я лекичко и безшумно към себе си и излязох навън да огледам коридора…

— Мередит…

Едва не изпищях. Беше точно зад мен.

Бавно се извърнах и се озовах срещу Джунипър. Носеше същата рокля, която беше облякла при първото ми посещение в Милдърхърст, роклята — както вече знаех, — която Сафи й беше преправила, за да облече за вечерята с Томас Кавил.

— Джунипър — прошепнах. — Какво търсите тук?

— Чаках те, Мери. Знаех, че ще дойдеш. Нося ти го. Пазех го на сигурно място.

Нямах представа за какво говори, но тя ми подаде нещо доста обемисто. С твърди ръбове, остри ъгли, немного тежко.

— Благодаря — казах.

В полумрака усмивката й помръкна.

— О, Мери, направих нещо ужасно, ужасно…

Точно това каза и на Сафи в онзи коридор в края на обиколката ми. Пулсът ми се учести. Не беше редно да я разпитвам, но просто не се стърпях.

— Какво има? Какво сте направили?

— Том ще дойде скоро. Ще дойде на вечеря.

Дожаля ми за нея, чакаше го петдесет години, убедена, че той я е изоставил.

— Разбира се — казах. — Том ви обича. Той иска да се ожени за вас.

— Том ме обича.

— Да.

— И аз го обичам.

— Сигурна съм, че е така.

Докато аз се наслаждавах на приятното топло усещане, че съм отпратила съзнанието й към щастливо място, ръцете й ужасено отскочиха към устата и тя каза:

— Но там имаше кръв, Мередит…

— Моля?

— … толкова много кръв, по ръцете ми, по роклята ми. — Тя сведе поглед към роклята си и изражението й стана самото олицетворение на нещастието. — Кръв, кръв, кръв. И Том не дойде. Но аз не помня. Не мога да си спомня.

И тогава проумях с шеметна яснота.

Всичко се намести и аз разбрах какво крият. Какво се беше случило всъщност на Томас Кавил. Кой беше отговорен за смъртта му.