Кейт Мортън - Отминали времена

Тя погледна към Пърси с приятно изражение, но аз усетих, че е смутена, че се пита какво толкова е разказвала сестра й цял ден.

Възпротивих се, но тя каза, че вече ми е сложила прибори и че бездруго навън вали като из ведро.

— Разбира се, че ще остане — каза Пърси, пусна ръката ми и бавно, но уверено се запъти към другия край на масата. Обърна се и ме погледна, когато стигна там, и на електрическата светлина в стаята видях колко изцяло, колко смайващо е успяла да възроди духа си заради своите сестри. — Принудих ви да работите на обяд. Най-малкото, което можем да направим, е да ви предложим вечеря.

Нахранихме се заедно, и четирите, с пушена треска — светложълта, слизеста, поизстинала, а кучето, което най-сетне бяха намерили в килера, през повечето време лежа в нозете на Джунипър, а тя му даваше парченца риба от чинията си. Бурята не утихваше, дори набра сила. За десерт хапнахме препечени филийки със сладко, пихме чай, после отново пихме чай и накрая вече нямаше за какво да си говорим. През равни интервали от време светлината потрепваше, сякаш токът щеше да спре, и всеки път когато отново се стабилизираше, си разменяхме успокоителни усмивки. През цялото време дъждът се стичаше от стрехите и се спускаше пред прозорците като плътна завеса.

— Е, според мен просто нямаме избор — каза Сафи накрая. — Ще ви приготвим легло и ще останете да пренощувате тук. Ще се обадя във фермата да ги предупредя.

— О, не, не искам да се натрапвам — възразих вероятно с повече усърдие, отколкото беше учтиво. — Не искам да се натрапвам.

И наистина не исках, не ми допадаше и идеята да пренощувам в замъка.

— Глупости — възрази Пърси и се извърна от прозореца. — Навън е тъмно като в рог. Най-вероятно ще паднете в потока и течението ще ви отнесе като плавей. — Тя изпъна гръб. — Не, не искам повече нещастни случаи. Не и когато има предостатъчно място.

Сафи ме заведе до спалнята. Доста повървяхме от крилото, в което сега живееха сестрите Блайд, и макар че коридорът беше тъмен и дълъг, бях признателна, че не ме водят надолу по стълбите. Стигаше ми, че щях да пренощувам в замъка, но не исках да спя близо до стаята с архива. И двете носехме парафинови лампи, докато се качвахме по стълбите към втория етаж и после поехме по дълъг и тъмен коридор. Дори когато електрическите крушки не примигваха, светлината беше някак особена и навсякъде беше полутъмно. Накрая Сафи спря.

— Стигнахме — отвори тя вратата. — Стаята за гости.

Тя — или пък Пърси — беше застлала леглото с чаршафи и беше подредила малка купчинка книги до възглавницата.

— Боя се, че не е много уютна — отбеляза тя и огледа стаята с извинителна усмивка. — Не посрещаме гости често, малко сме отвикнали. Отдавна никой не ни е гостувал.

— Съжалявам, че ви причинявам това главоболие.

— Глупости — поклати глава тя. — Изобщо не е главоболие. Винаги съм обичала да имам гости. За мен това е едно от най-приятните неща в живота. — Тя тръгна към леглото и остави лампата на страничната масичка. — Донесох ви нощница и няколко книги. Не си представях, че в края на деня няма да ви се иска да прочете някоя история, която да ви приспи. — Тя докосна книгата най-отгоре на купчината. — „Джейн Еър“ ми е любима открай време.

— И на мен. Винаги си я нося с мен, но моето издание не е толкова красиво като вашето.

Тя се усмихна доволна.

— Знаете ли, Едит, напомняте ми малко на мен самата. На човека, който можех да стана, ако нещата се бяха развили различно. Да живея в Лондон, да работя с книги. Когато бях млада, си мечтаех да стана гувернантка. Да пътувам и да се срещам с хора, да работя в музей. Да срещна своя господин Рочестър може би.

Засрами се, после се натъжи и аз си спомних кутиите на цветя, които бях намерила в стаята с архива, и по-конкретно онази, на която пишеше „Брак с Матю де Курси“. Добре познавах трагичната любовна история на Джунипър, но знаех много малко за романтичното минало на Сафи. Със сигурност и тя някога е била млада и изпълнена с желание, но беше пожертвала и двете, за да се грижи за Джунипър.

— Споменахте, че някога сте били сгодена?

— За мъж, който се казваше Матю. Влюбихме се, когато бяхме много млади. На шестнайсет — усмихна се тя благо на спомена. — Смятахме да се оженим, когато станем на двайсет и една.

— Имате ли нещо против да ви попитам какво стана?

— Ни най-малко. — Тя се зае да оправя завивките, да изпъва одеялото и чаршафите. — Просто не се получи. Той се ожени за друга.