Кейт Мортън - Отминали времена

Пърси сгъваше писмото много старателно и решително и каза едва след като приключи:

— Нека ви успокоя, госпожице Бърчил. Баща ми е написал всяка дума от тази книга.

— Но писмото… сигурна ли сте?

Допуснах огромна грешка, като й казах. Какво очаквах да направи тя? Да разговаря честно с мен? Да ми даде благословията си да направя проучвания, с които ще лиша баща й от благонадеждност в литературния свят? Беше естествено, разбира се, дъщеря му да го подкрепя, особено дъщеря като Пърси.

— Съвсем сигурна съм, госпожице Бърчил — погледна ме тя право в очите. — Аз съм писала това писмо.

— Вие ли?

Отсечено кимване.

— Но защо? Защо сте написали такова нещо?

Особено ако е вярно, че всяка дума в книгата е негова.

Цветът на страните й се върна и очите й светнаха, енергията й се повъзстанови, сякаш се подхранваше от моето объркване. Сякаш ситуацията допадаше на Пърси. Погледна ме стеснително — поглед, с който вече бях привикнала и който намекваше, че има да ми казва повече неща, не само каквото съм се сетила да питам.

— Допускам, че в живота на всички деца настъпва момент, когато завесите се вдигат и те осъзнават, че човешките слабости не са чужди и на техните родители. Че те не са непобедими. Че понякога правят неща, за да угодят на самите себе си, да нахранят собствените си чудовища. Ние сме себичен вид по природа, госпожице Бърчил.

Мислите ми плуваха в дълбока и гъста супа. Не бях сигурна как едното е свързано с другото, но допусках, че трябва да има нещо общо с печалните последици, които предричаше писмото й.

— Това писмо не означава нищо — отсече тя и махна с ръка. — Вече не. То е без значение. — Хвърли му кратък поглед и лицето й сякаш се озари за миг като прожекционен екран, по който тече филм за събития отпреди седемдесет и пет години. С едно-единствено движение Пърси хвърли писмото в огъня, където то пламна с пращене, а тя цялата потръпна. — Оказа се, че съм грешала. Историята е негова, имал е право да я разкаже. — Тогава тя се усмихна кисело и малко жлъчно. — Макар и тогава още да не го е знаел.

Съвсем се обърках. Как така няма да знае собствения си сюжет и защо тя си е мислела обратното? Не се връзваше.

— Някога, по време на войната познавах едно момиче. — Пърси Блайд беше седнала на стола зад бюрото на баща си и се облегна върху ръкохватките, преди да продължи: — Работеше за Кабинета, много пъти беше срещала Чърчил по коридорите. Имало една табела, която той настоял да поставят: „Моля, разберете, че тук отчаяние няма и че вероятността от поражение не ни интересува. Тя не съществува“. — Поседя за момент, вирнала брадичка и леко присвила очи, а собствените й думи увиснаха във въздуха край нея. През цигарения дим, с късата си прическа, изисканите си черти и копринената блуза, Пърси сякаш се бе върнала във времето на Втората световна война. — Какво смятате за това?

Не ме бива много в такива игри, открай време е така, особено в гатанки, които нямат и най-бегла връзка с останалата част от разговора. Нещастно вдигнах рамене.

— Госпожице Бърчил?

Тогава си спомних една статистика, нещо, което бях прочела или чула за рязкото спадане на броя на самоубийствата по време на война, защото хората са толкова ангажирани със собственото си оцеляване, че не се замислят много колко са нещастни.

— Мисля, че по време на война е различно — отговорих, неспособна да избегна тона, който издаваше неудобството ми. — Смятам, че правилата тогава са други. Допускам, че отчаянието е равносилно на поражение по време на война. Може би това е имал предвид Чърчил.

Тя кимна и по устните й бавно се разля усмивка. Нарочно ме затрудняваше, но не разбирах причината. Бях дошла в Кент по нейно настояване, но Пърси не ми позволяваше да разговарям със сестрите й, не отговаряше директно на въпросите ми, а предпочиташе да си играем на котка и мишка, обаче в тази игра аз винаги се оказвах плячката. Със същия успех можеше да остави Адам Гилбърт да довърши проекта. Той беше провел интервютата си, нямаше да ги обезпокои отново. Приемете го като проява на огромното ми неудобство и безсилие, но попитах:

— Защо ме поканихте да дойда, госпожице Блайд?

Тъничката й като белег вежда се стрелна нагоре като стрела.

— Моля?

— Джудит Уотърман от „Пипин Букс“ каза, че вие сте й позвънили. И сте настояли конкретно за мен.

Ъгълчето на устните й потрепна и тя впери поглед право в мен. Човек не си дава сметка колко рядко се случва това, докато наистина не стане. Докато някой не впери неотклонно поглед дълбоко в душата ти.