Кейт Мортън - Отминали времена

През остатъка от вечерта се взирах в писмото, драсках неразгадаеми фигури в бележника си и набирах номера на Хърбърт, а после слушах призрачните гласове в тази празна телефонна линия. В единайсет часа най-сетне се примирих, че е твърде късно да продължавам да дебна празната къща на Хърбърт и че съм сама с проблема си.

Когато тръгвах към замъка на следващата сутрин, изтощена и с подпухнали очи, имах чувството, че съм се въртяла в центрофуга. Бях скрила писмото във вътрешния джоб на сакото ми и непрекъснато плъзгах ръка вътре, за да проверя дали още е там. Не мога да обясня точно защо, но когато излязох от стаята, се почувствах длъжна да го взема, да го скрия на сигурно място и да го нося със себе си. Немислимо беше да го оставя върху бюрото. Решението ми не беше рационално, не го взех от страх, че някой друг може да го види през деня. Дължеше се на странното и изгарящо убеждение, че писмото си беше мое, че ми се беше показало, че в момента помежду ни има връзка и аз съм длъжна да разбуля скритата в него тайна.

Когато пристигнах, Пърси Блайд ме очакваше, преструвайки се, че плеви някакво растение в саксия до предните стълби. Видях я, преди тя да ме забележи, затова знам, че се преструваше. Преди някакво зловещо шесто чувство да я предупреди за присъствието ми, тя стоеше изправена, облегната на камъните на стълбите, обгърнала кръста си с ръце и насочила вниманието си към нещо в далечината. Беше застинала напълно неподвижно и беше толкова пребледняла, че приличаше на статуя. Макар и не такава, която повечето хора биха поставили пред дома си.

— Някаква следа от Бруно? — попитах и се зачудих дали съумявам да звуча нормално.

Тя се престори на изненадана от пристигането ми и потърка пръсти, а по земята се посипа малко кал.

— Не тая големи надежди. Не и след като застудя толкова. — Тя изчака да стигна до нея, после протегна ръка и ме покани да я последвам. — Елате.

В замъка не беше по-топло, отколкото навън. Всъщност камъните сякаш задържаха студения въздух и цялото място изглеждаше някак по-сиво, по-тъмно и по-сурово от преди.

Очаквах да поемем по обичайния коридор към жълтия салон, но вместо това Пърси ме преведе през тайна вратичка, сгушена зад една ниша във вестибюла.

— Кулата — каза тя.

— А!

— За статията ви.

Кимнах и понеже започнахме да се изкачваме по тясното извито стълбище, я последвах.

С всяка следваща стъпка неловкостта ми растеше. В думите й имаше истина — действително беше важно за материала ми да разгледам кулата, — но въпреки това имаше нещо неопределимо странно в предложението на Пърси Блайд да ми покаже това място. Досега се бе държала неохотно, не искаше да разговарям със сестрите й, нито да разгледам бележниците на баща й. А тази сутрин ме очакваше навън, на студа, предложи да ме заведе в кулата, без да се налага да я моля — е, това беше наистина неочаквано, а неочакваните неща ми създаваха неловко усещане.

Казах си, че вероятно влагам прекалено много в случващото се: Пърси Блайд ме беше избрала да пиша за баща й, а гордостта й от замъка беше нейната същност. Вероятно не ставаше дума за нищо повече. Или пък си мислеше, че колкото по-рано разгледам каквото ми трябва, толкова по-бързо ще си тръгна и отново ще ги оставя на спокойствие. Колкото и да се убеждавах обаче, мъчителното усещане беше започнало да ме гризе. Питах се дали по някакъв начин тя не знаеше какво съм открила?

Стигнахме до малка платформа от речни камъни. В тъмната стена беше избит тесен островръх прозорец и аз хвърлих поглед към гъстата шир на гората Кардейкър — превъзходна, когато я виждаш цялата, но зловеща само в един отрязък.

Пърси Блайд отвори тясна врата със заоблена горна част.

— Стаята в кулата.

Отново се дръпна настрани, за да вляза първа. Пристъпих несигурно и спрях върху избелял килим в саждени тонове в средата на неголямо кръгло помещение. Първото, което забелязах, бяха току-що подредените дърва за огрев, вероятно като подготовка за нашето посещение.

— Е, вече сме сами — затвори Пърси вратата зад нас.

От думите й сърцето ми затуптя лудо, но не можех да кажа точно защо. Не разбирах страха си. Тя беше възрастна жена, крехка старица, която беше изразходвала всичките си оскъдни сили, за да се качи по стълбите. Ако се сборичкахме физически, със сигурност щях да успея да се защитя. Но въпреки това. Имаше нещо в блясъка на очите й — дух, по-силен от тялото. Единствената ми мисъл беше, че полетът от тук до земята е ужасно дълъг и че много хора вече са загинали, падайки от ето този прозорец тук…