Кейт Мортън - Отминали времена

Не можех да не забележа как мърдат пръстите й, как тя непрекъснато поглежда към вратата.

— Невинаги обаче — отбелязах.

— Не, невинаги. Не за мен, не и за нея. Това нейно качество й тежи през целия й живот, още повече, след като Джунипър… след случилото се. И двете го приехме тежко, Джунипър беше малката ни сестричка и като я гледахме в това състояние… — главата й трепереше, докато Сафи говореше, — беше неизразимо трудно. Обаче Пърси — погледът на Сафи се втренчи някъде над главата ми, сякаш там щеше да намери думите да ми обясни, — след случилото се Пърси беше в ужасно мрачно настроение. И преди това си беше своенравна — сестра ми беше от жените, които откриха за себе си цел по време на войната, и когато бомбите спряха да падат, когато Хитлер насочи поглед към Русия, тя доста се разочарова, — но след онази вечер всичко се промени. Тя прие лично факта, че онзи млад мъж е изоставил Джунипър.

Интересен обрат.

— Каква е причината според вас?

— Беше странно, сякаш едва ли не се чувстваше отговорна. Разбира се, не беше и не би могла да направи нищо, та събитията да се развият различно. Обаче Пърси си е такава — обвинява себе си, присъщо й е. Една от нас беше наранена, а тя не можеше да направи нищо. — Сафи въздъхна и сгъна кърпичката си веднъж и после още веднъж, за да образува спретнат триъгълник. — Допускам, че затова ви разказвам всичко, макар да се боя, че може и да греша. Искам да разберете, че Пърси е добър човек, че макар да изглежда сурова, тя има добро сърце.

Личеше си, че за Сафи е важно да имам правилно мнение за близначката й, затова отвърнах на усмивката й. Тя обаче имаше право — нещо в историята й не се връзваше.

— Защо обаче? — попитах. — Защо се е чувствала отговорна? Познаваше ли го? Беше ли го виждала преди?

— Не, никога — вгледа се Сафи изпитателно в мен. — Той живееше в Лондон, там са се запознали с Джунипър. Пърси не е ходила в Лондон отпреди войната.

Кимах, обаче си мислех за дневника на майка ми, за онова споменаване на учителя й Томас Кавил, който я посетил в Милдърхърст през септември 1939 година. Тогава е била първата среща на Джунипър с човека, в когото по-късно щяла да се влюби. Пърси може и да не беше ходила в Лондон, но имаше голяма вероятност да се е запознала с Томас Кавил, докато е бил тук, в Кент. Макар че Сафи явно не беше.

В стаята се промъкна хладен порив и Сафи се загърна по-плътно с жилетката си. Забелязах, че кожата на ключицата й е почервеняла, че самата тя е поруменяла. Съжаляваше, че ми е разкрила толкова много, затова сега бързо понечи да прикрие недискретните си забележки.

— Искам само да кажа, че Пърси прие всичко много тежко, че това я промени. Доволна бях, когато германците започнаха да ни обстрелват с летящите бомби и с балистичните ракети, защото така имаше нещо друго, за което Пърси да се тревожи. — Сафи се засмя, но някак кухо. — Понякога си мисля, че тя щеше да се радва най-много, ако войната беше продължила безкрайно.

Сафи се чувстваше неловко и на мен ми домъчня за нея, освен това съжалих, че моите въпроси бяха предизвикали тази нова нейна тревога. Тя искаше само да успокои евентуално наранените ми предния ден чувства, затова ми се стори жестоко да я обременявам с нова тревога в общуването ни.

— Ами вие? Работихте ли през войната?

Тя живна малко.

— О, всички дадохме своето. Аз не вършех толкова вълнуващи неща като Пърси, разбира се. Тя е по-пригодна за героични дела. Аз готвех, шиех и се грижех да връзваме двата края, изплетох хиляди чорапи. Макар че понякога не се справях много добре. — Сафи се иронизираше и аз се усмихнах заедно с нея, а в съзнанието ми изникна представата за малко момиче, което трепери в мансардата на замъка, двата му крака са обути с възтесни чорапи, а ръката, която не държи писалката, също е пъхната в чорап. — За малко да ме наемат за гувернантка.

— Така ли?

— Да. Едно семейство заминаваше да прекара войната в Америка и аз получих предложение за работата, но се наложи да откажа.

— Заради войната ли?

— Не. Писмото пристигна едновременно с разочарованието на Джунипър. Недейте така, няма нужда от това изражение. Няма смисъл да съжаляваме, по принцип няма, не сте ли съгласна? Не можех да приема работата. Не и след като щеше да ме отведе толкова далече от Джунипър. Как бих могла да замина?

Нямах братя и сестри, не познавах тези взаимоотношения.

— А Пърси не би ли могла да…?

— Пърси има много способности, но не умее да се грижи за деца и за болни хора. Нужна е известна… — пръстите й отново се залутаха и тя изгледа старинната преграда пред камината, все едно там може да пише каквото й трябва, — … мекота, струва ми се. Не. Не, не можех да оставя Джунипър само под грижите на Пърси. Затова написах писмо и отказах поста.