Кейт Мортън - Отминали времена

Сестрите Блайд ми бяха разрешили да не чукам, а да влизам направо, затова се запътих към жълтия салон. „Заради Джунипър — обясни ми дискретно Сафи предния ден, когато си тръгвах, — почука ли някой, тя си мисли, че е той, че най-сетне е пристигнал.“ Повече не ми обясни кой е този „той“, не се и налагаше.

Последното, което исках, беше да разстройвам Джунипър, затова много внимавах, особено след гафа си предния ден. Постъпих, както ми бяха казали, отворих предната врата, влязох в каменния вестибюл и поех по тъмния коридор. Кой знае защо, вървях, притаила дъх.

Когато стигнах в салона, не заварих никого там. Дори зеленото плюшено кресло на Джунипър беше празно. Постоях, чудейки се какво да предприема, дали не съм объркала времето, когато ме очакват. Тогава чух стъпки, обърнах се и видях Сафи на прага, облечена хубаво както винаги, но някак притеснена, сякаш съм я хванала в неподходящ момент.

— О! — закова се тя неподвижно до килима. — Едит, вие сте тук. Но, разбира се, че сте — погледна часовника върху камината, — вече е почти десет. — Плъзна изящната си ръка по челото и се помъчи да се усмихне. Усмивката не й се удаде лесно и Сафи се отказа. — Много съжалявам, че ви принудихме да чакате. Само че сутринта беше натоварена и времето се е изнизало неусетно.

След нея в стаята се беше прокраднал ужас, който вече обгърна и мен.

— Всичко наред ли е? — попитах.

— Не — отговори тя и лицето й пребледня толкова отчаяно, че първата ми шокираща мисъл предвид празното кресло беше, че нещо се е случило с Джунипър. Почти изпитах облекчение, когато Сафи каза: — Бруно е изчезнал. Излязъл е от стаята на Джунипър, когато днес сутринта отидох да й помогна да се облече, и оттогава не сме го виждали.

— Може да си играе някъде — предположих. — В гората или в градината.

Още докато го казвах, си спомних как изглеждаше кучето предния ден, как се задъхваше, колко отпуснато ходеше, ивичката сиви косми по гърба му, и осъзнах, че не е така.

И наистина, Сафи поклати глава.

— Не, не, разбирате ли, не би го направил. Той рядко се отделя от Джунипър, а дори тогава просто сяда на предните стълби и се оглежда за посетители. Не че имаме такива. С изключение на вас. — Тя се усмихна лекичко, почти извинително, сякаш се боеше да не се засегна. — Но днес е различно. Ужасно сме притеснени. Напоследък той не беше добре и се държеше странно. Вчера се наложи Пърси да ходи да го търси, а сега и това.

Преплете пръсти върху колана си и на мен ми се прииска да можех да й помогна. Някои хора просто излъчват уязвимост, трудно ти е да ги гледаш как страдат и заради тях си готов да понесеш почти всяко неудобство, щом така ще облекчиш страданието им. Сафи Блайд беше една от тях.

— Искате ли да се върна там, където го видях вчера? — предложих и се запътих към вратата. — Може да е отишъл по някаква причина.

— Не…

Каза го толкова остро, че веднага се обърнах. Тя протегна едната си ръка към мен, а с другата притисна деколтето на плетената жилетка към нежната си кожа.

— Исках да кажа… — отпусна Сафи протегнатата си ръка покрай тялото, — много мило, че го предлагате, но не се налага. В момента Пърси е на телефона, обажда се на племенника на госпожа Бърд, за да дойде и да помогне в издирването… Съжалявам, не се изразявам ясно. Простете, малко съм объркана, но… — погледна зад мен, към вратата — все пак се надявах да ви видя насаме.

— Така ли?

Тя стисна устни и аз забелязах, че се притеснява не само за Бруно, а и за още нещо.

— Пърси ей сега ще дойде — тихо каза Сафи. — Ще ви заведе да видите бележниците, както обеща, но преди да дойде, преди да тръгнете с нея, трябва да ви обясня нещо.

В онзи миг Сафи изглеждаше толкова сериозна, толкова обезпокоена, че аз се приближих до нея и поставих ръце върху крехките й раменца.

— Елате да седнете — поведох я към дивана. — Да ви донеса ли нещо? Чаша чай, докато чакаме?

Усмивката й беше озарена от признателността на човек, несвикнал да се радва на внимание.

— Бог да ви благослови, но не. Няма време. Седнете до мен.

На вратата се размърда сянка и Сафи застина и се ослуша.

Нищо, тишина. Тишина и странните осезаеми шумове, с които вече бях привикнала: някакво гъргорене зад красивия корниз на тавана, тихото дишане на капаците на прозорците до рамките, скърцащите кости на сградата.

— Усещам, че трябва да ви обясня — каза Сафи приглушено — за Пърси, за вчера. Когато попитахте за Джунипър, когато споменахте него… Пърси е такъв тиранин.