Кейт Мортън - Отминали времена

Кимах, но бавно. Със сигурност не звучеше неприемливо. Пърси Блайд определено не беше сърдечен и мил човек, но още при първото си посещение в замъка забелязах, че е особено рязка с госпожа Бърд. А и в замъка определено витаеше някаква тайна. Възможно ли беше именно за тази любовна връзка да е искала да ми разкаже Сафи, това е подробността, която не й е било удобно да обсъжда с Адам Гилбърт? Затова ли Пърси беше толкова категорична, че няма за какво повече да разговарям със Сафи? Понеже искаше да попречи на близначката си да издаде тайната на баща им, да ми разкаже за дългата връзка на Реймънд Блайд с тяхната икономка?

Но защо Пърси държеше толкова на това? Със сигурност не беше от лоялност към собствената си майка — Реймънд Блайд се беше женил повече от веднъж, така че Пърси най-вероятно се беше примирила с непостоянството на човешкото сърце. А дори предположенията на госпожа Бърд да бяха верни — че Пърси е старомодна и не одобрява романтичните връзки между представители на различни класи, съмнявах се, че тя би държала толкова сериозно на тези неща след толкова много години, особено предвид факта, че се бяха случили много други събития, които да променят гледната й точка. Възможно ли беше наистина да смята факта, че баща й е бил влюбен в дългогодишната им икономка, за такова голямо безобразие, че завинаги да го запази в публична тайна? Не си го представях. Независимо дали Пърси Блайд беше старомодна, или не, тя беше прагматична. Познавах я достатъчно, за да съзнавам, че в сърцето на Пърси се крие кремък от корава практичност. Ако пазеше тайна, причината не беше общественият морал или превзетото благочестие.

— Нещо повече — добави госпожа Бърд, вероятно доловила колебанието ми, — понякога се питам дали… мама дори не е намеквала, но… — поклати тя глава и ахна с пръсти напред: — Не, не, глупаво е…

Притискаше ръце към гърдите си с престорена свенливост и за един объркан миг се зачудих защо, какво искаше да си помисля. Бавно и опипом се помъчих да се ориентирам около неудобния намек.

— Смятате, че е възможно той да е баща ви?

Очите й срещнаха моите и аз разбрах, че догадката ми е правилна.

— Мама обичаше онази къща, замъка, цялото семейство Блайд. Понякога говореше за възрастния господин Блайд, колко бил умен, колко се гордеела, че е работила за толкова известен писател. Но се държеше и странно. Не искаше да минава покрай замъка, ако можеше да го избегне. Както разказваше нещо, изведнъж млъкваше и отказваше да продължи, натъжаваше се, очите й ставаха печални.

Това несъмнено би могло да обясни много неща. Пърси Блайд може и да не е имала нищо против връзката на баща си с икономката, но ако той беше станал баща на още едно дете? На по-малка дъщеря, полусестра на неговите момичета? Ако беше така, щеше да има последици, и то такива, които изобщо не бяха свързани с морала и благоприличието, последици, които Пърси Блайд, закрилницата на замъка, бранителката на семейното наследство, би направила всичко възможно да избегне.

Но още докато размишлявах над тези неща, докато признавах възможностите и правех доста осезаеми връзки, нещо в предположението на госпожа Бърд ми се стори неприемливо. Съпротивата ми не беше рационална и щеше да ми е трудно да я обясня, но въпреки това беше силна. Изпитвах лоялност, макар и неясна като причина, към Пърси Блайд, към трите възрастни дами на хълма, които бяха толкова затворена общност, че ми беше невъзможно да си представя още някоя да се присъедини към тях.

Часовникът над камината избра точно този момент, за да удари точен час, и магията секна. Госпожа Бърд, облекчена от споделеното бреме, се зае да раздига солниците от масите.

— Стаята няма да се оправи сама — каза тя. — Все се надявам, но досега оставам разочарована.

Изправих се и вдигнах празните ни чаши.

Госпожа Бърд ми се усмихна, когато застанах до нея.

— Родителите понякога ни изненадват, нали? Какви неща само са правили, преди да се родим.

— Да — съгласих се. — Все едно някога са били почти истински хора.

През първия ден за официалните ми интервюта потеглих рано за замъка. Беше студен и сив ден и макар лекият дъждец от вчера да беше престанал, беше отнесъл със себе си голяма част от жизнеността на света и околността изглеждаше безцветна. Във въздуха се усещаше нещо ново — неприятна студена тръпка, която ме накара да пъхна ръце по-надълбоко в джобовете си, докато вървях, и да се прокълна, задето съм забравила да си взема ръкавици.