Кейт Мортън - Отминали времена

Том се усмихна, стиснал с устни цигарата, която палеше.

— Как е семейството ти? — попита Джунипър. — Джоуи оправил ли се е от настинката?

— Да.

— А Маги? Накара ли те да слушаш хороскопите й?

— При това много мило. Иначе откъде ще знам как да се държа тази седмица?

— От къде наистина! — Джунипър взе цигарата му и си дръпна бавно. — Имаше ли нещо интересно, кажи ми, моля те.

— Съвсем незначително — отговори Том и пъхна пръсти под чаршафа. — Изглежда, се каня да предложа брак на красиво момиче.

— Нима? — Тя се изви, когато той я погъделичка и димната й въздишка се превърна в смях. — Това наистина е интересно.

— Знаех си.

— Макар че, разбира се, основният въпрос е какво ще отговори младата дама. Маги имаше ли някакви прозрения по този въпрос?

Том издърпа ръката си и се извърна на една страна с лице към нея.

— За жалост, Маги не можеше да ми помогне в това отношение. Каза, че трябвало да попитам момичето и да видя какво ще отговори.

— Ами, след като Маги казва така…

— Е? — попита Том.

— Какво?

Той се надигна на лакът и попита официално:

— Джунипър Блайд, ще ми окажете ли честта да станете моя съпруга?

— Драги ми господине — отвърна Джунипър, имитирайки според силите си царствен говор, — зависи дали предложението допуска и три пълнички бебета.

Том взе цигарата си обратно и си дръпна нехайно.

— А защо не четири?

Поведението му все още беше лековато, но той се отказа от акцента. Джунипър се почувства неловко, изпита стеснение и не можеше да измисли какво да отговори.

— Хайде, Джунипър — притисна я той, — нека да се оженим. Ти и аз.

Нямаше никакво съмнение, че го казва сериозно.

— Аз не бива да се омъжвам.

— Какво означава това? — смръщи се той.

Помежду им се възцари мълчание, което никой от двамата не наруши, докато не засвири чайникът в апартамента на долния етаж.

— Сложно е — отговори Джунипър.

— Така ли? Обичаш ли ме?

— Знаеш, че те обичам.

— В такъв случай не е сложно. Омъжи се за мен. Кажи да, Джун. Каквото и да те притеснява, ще се справим.

Джунипър съзнаваше, че не може да каже и да направи нищо, за да го зарадва, нищо друго, освен да каже „да“, ала не можеше да го стори.

— Нека да си помисля — отговори тя накрая. — Дай ми малко време.

Той рязко се изправи, пусна краката си на пода и й обърна гръб. Наведе глава и се наклони напред. Беше разстроен. Искаше й се да го докосне, да плъзне пръсти по гърба му, да върне времето назад до мига, когато Том й предложи. Докато се чудеше как би могло да стане това, той бръкна в джоба си и извади плик. Беше сгънат на две, но тя виждаше писмото вътре.

— Ето толкова време имаш — подаде й го той. — Викат ме обратно в армията. След седмица.

Джунипър издаде някакъв звук, по-скоро ахна, и бързо се върна в леглото при него.

— Но за колко време… Кога ще се върнеш?

— Не знам. Сигурно когато свърши войната.

Когато свърши войната. Той щеше да напусне Лондон и Джунипър внезапно разбра, че без Том това място, този град ще изгубят значението си. Все едно да се върнеше в замъка. Усети как сърцето й учестява ритъм, но не от вълнение като при нормалните хора, а заради безумното напрежение, за което я бяха учили да внимава, откакто се помнеше. Затвори очи с надеждата да подобри нещата.

Баща й повтаряше, че е същество, което принадлежи на замъка, че мястото й е там и че за нея е най-безопасно да не го напуска, но Джунипър знаеше, че той греши. Вече го знаеше. Вярно беше тъкмо обратното: далече от замъка и от света на Реймънд Блайд, от ужасните неща, които й каза той, от неговите просмукали се във всичко вина и печал, тя беше свободна. В Лондон, където посетителите й не я намираха, където не губеше паметта си. И макар най-силният й страх — че е способна да навреди на друго същество — да я бе последвал, тук той беше различен.

Джунипър усети натиск върху коленете си и отвори очи. Том беше коленичил на пода пред нея и от очите му бликаше тревога.

— Скъпа, всичко ще бъде наред — увери я той. — Всичко ще бъде наред.

Не се налагаше да разказва на Том тези неща и му беше признателна за това. Не искаше любовта му да се променя, не искаше той да започне да я закриля и да се тревожи за нея като сестрите й. Не искаше да бъде наблюдавана, не искаше някой да преценява настроенията и мълчанията й. Не искаше да бъде обичана предпазливо, а само добре.

— Джунипър — обади се Том, — извинявай. Моля те, не ме гледай така. Не мога да понеса, когато гледаш така.