Кейт Мортън - Отминали времена

Продължаваше да вали и да трещи, а роклята й висеше в ъгъла, където той я беше окачил да съхне. Двамата се приближиха към прозореца и Джунипър, която обикновено не беше никак стеснителна, подметна нещо за птиците и къде отивали те, докато вали.

Том не отговори. Протегна ръка и обхвана с длан лицето й. Докосването беше съвсем лекичко, но предостатъчно. То я накара да замълчи и да се наклони към ръката му, да се извърне само колкото устните й да докоснат пръстите му. Очите й останаха приковани в неговите — не можеше да ги отмести, дори да искаше. После пръстите му се заеха с копчетата на ризата, с корема й, гърдите й и внезапно тя усети, че сърцето й се е разпаднало на хиляди малки топчета и всички те се търкалят в пълна хармония по цялото й тяло.

След това седяха на прозореца, ядяха черешите, които той беше купил от пазара, и пускаха костилките в локвите долу. Не говореха, но от време на време се поглеждаха, усмихваха се почти самодоволно, сякаш само те двамата и никой друг бяха посветени в някаква огромна тайна. Джунипър се бе питала какво ли представлява сексът, какво би трябвало да прави, да казва и да усеща. Нищо обаче не я бе подготвило за факта, че любовта може да последва толкова скоро след секса. За влюбването.

Джунипър разбираше защо хората го описват като пропадане. Яркото и помитащо усещане, божественото неблагоразумие, пълната загуба на свободна воля. На нея й се случи точно това, но и нещо много повече. След като цял живот беше странила от физически контакт, Джунипър най-сетне го бе осъществила. Докато лежаха един до друг в горещия сумрак, тя беше притиснала глава към гърдите му и слушаше как бие сърцето му, усещайки как собственото й сърце се успокоява и се устремява да срещне неговото. Тогава Джунипър проумя, че в лицето на Том е открила човека, който може да й даде равновесие, и че да се влюбиш, означава повече от всичко останало да те уловят, да те спасят…

Входната врата се затръшна, после по стълбите се разнесе шум, стъпките на Том се понесоха нагоре към нея и с внезапен прилив на ослепяващо желание Джунипър забрави миналото, извърна се от градината, от уличната котка, купчините листа и възрастната дама, която плачеше за катедралата в Ковънтри, за войната навън, за града, пълен със стълби, които не водят наникъде, с портрети по стени без тавани, със семейни кухненски маси, от които вече никой не се нуждаеше… Джунипър прелетя по пода към леглото, събличайки ризата на Том. В мига, когато ключът се превъртя в ключалката, съществуваха само той, тя и този мъничък, топъл апартамент с празничната вечеря за рождения му ден.

Хапнаха тортата в леглото, по две огромни парчета на всеки, и осеяха всичко с трохи.

— Защото няма достатъчно яйца — отбеляза Джунипър, облегнала гръб на стената, и огледа бъркотията с философска въздишка. — Не е лесно да скрепиш нещата.

Том й се усмихна широко, както лежеше.

— Колко много неща знаеш.

— Нали?

— И си талантлива, разбира се. Мястото на такава торта е във „Фортнъм и Мейсън“.

— Е, няма да те лъжа, помогнаха ми.

— А, да — завъртя се на една страна Том, протегна се колкото можа към масата и докосна увитото във вестник пакетче с върховете на пръстите си. — Нашият съсед готвач.

— Нали знаеш, че не е готвач, всъщност е драматург. Чух го онзи ден да разговаря с някакъв човек, който ще постави негова пиеса.

— Стига, Джунипър — каза Том, внимателно разви хартията и отвътре се показа бурканче със сладко от къпини. — Как един драматург ще направи нещо толкова прелестно като това тук?

— О, чудесно! Божествено! — метна се към бурканчето Джунипър. — Колко много захар! Да си намажем на препечена филийка?

Том дръпна назад ръката си заедно със сладкото.

— Възможно ли е младата дама все още да е гладна? — попита той невярващо.

— Не, не точно. Но не става въпрос за глад.

— Така ли?

— Да, просто постфактум се е разкрила нова възможност. Сладостна и превъзходна нова възможност.

Том завъртя бурканчето между пръстите си, вперил поглед в червено-черните вкуснотии вътре.

— Не — отсече той накрая, — според мен трябва да го запазим за специален повод.

— По-специален от рождения ти ден?

— Моят рожден ден не е достатъчно специален. Трябва да запазим бурканчето за следващото празненство.

— Ами добре — съгласи се Джунипър и се долепи до рамото му, за да може той да я обгърне с ръка, — но само защото е твоят рожден ден и аз съм толкова преяла, че едва мога да се надигна.