Нямаше да е лошо и да го напечата като в истински ръкопис — господин Сийбом от номер четиринайсети имаше стара пишеща машина. Може би ако Мередит предложеше да му занесе обяд, той щеше да й позволи да използва машината?
Тя коленичи на пода, прибра косата си зад ушите и разлисти тетрадките — прочиташе по някой ред тук-там и се напрягаше, понеже дори абзаците, с които се гордееше най-много, помръкваха, като си представеше строгия поглед на Джунипър. Обезсърчи се. Цялата история беше прекалено скована — вече го съзнаваше. Героите й говореха твърде много, чувстваха твърде малко и като че ли не знаеха какво точно искат от живота. А основното беше, че липсва нещо много важно — една страна от живота на главната героиня, която Мередит изведнъж разбра, че трябва да освежи. Как не се беше досетила по-рано!
Любов, разбира се. От това се нуждаеше историята й. Защото нали тъкмо любовта — превъзходното премятане на преливащото от чувства сърце — кара света да се върти?
Лондон, 17 октомври 1941 г.
Дъската на прозореца в мансардата на Том беше по-широка от обикновено, затова беше удобна за сядане. Беше любимото място на Джунипър — факт, който тя категорично отказваше да приеме, че има някаква връзка с тъгата й по покрива на мансардата в Милдърхърст. Понеже не изпитваше такава тъга. Не би си позволила. Всъщност през месеците на отсъствието си Джунипър реши повече никога да не се връща там.
Вече знаеше за завещанието на баща си, за нещата, които той искаше от нея, и за мерките, които беше взел, за да е сигурен, че волята му ще се изпълни. Сафи й беше обяснила всичко в писмо не понеже искаше Джунипър да се почувства зле, а само за да се оплаче от раздразнителността на Пърси. Джунипър прочете писмото два пъти, за да се увери, че разбира правилно смисъла му, и после го изхвърли в езерото Сърпентайн и докато наблюдаваше как фината хартия потъва и синьото мастило се разтича, тя най-сетне се успокои. Баща й винаги постъпваше така — виждаше го ясно сега, от дистанцията на времето, — беше съвсем в негов стил да се опитва да дърпа конците на дъщерите си дори от гроба. Джунипър обаче отказваше да му позволи. Не беше склонна да допусне дори мисълта за татко да докара черни облаци на хоризонта на деня й. Днес повече от всеки друг път щеше само да грее слънце — нищо че всъщност времето беше мрачно.
Свила крака, облегнала гръб на мазилката и доволно пушейки цигара, Джунипър съзерцаваше градината долу. Беше есен и земята беше покрита с дебел килим от листа, а малкото коте беше в захлас. От часове си играеше долу, преследваше въображаеми врагове, подскачаше и се губеше под купчините, спотайваше се в тъмните ъгълчета на шарените сенки. Жената от апартамента на приземния етаж, чийто живот в Ковънтри беше опожарен, също беше там и даде на котето купичка с мляко. Напоследък нямаше много мляко, не и е новата купонна система, но двете все успяваха да оставят малко за уличното коте.
Откъм улицата се разнесе шум и Джунипър проточи шия, за да погледне. Мъж с униформа вървеше към сградата и сърцето й запрепуска лудо. Мина само секунда, преди да установи, че не е Том, дръпна от цигарата си и овладя приятната тръпка на очакването. Разбира се, че не беше той, още не. Щеше да дойде най-малко след половин час. Винаги се бавеше, когато посещаваше семейството си, обаче скоро щеше да си дойде, да й разказва какво ли не и тя щеше да го изненада.
Джунипър погледна вътре към малката маса до газовата печка — бяха я купили много евтино и бяха убедили таксиметровия шофьор да им помогне да я пренесат до апартамента срещу чаша чай. Върху нея имаше царско угощение. Доколкото позволяваше купонната система. Джунипър намери две круши на пазара в Портобело. Прекрасни круши, и то на цена, която можеха да си позволят. Излъска ги старателно и ги сложи до сандвичите, сардините и увитото във вестник пакетче. В средата, гордо възкачена върху една обърната кофа, беше тортата. Първата торта, дело на Джунипър.
Преди две седмици й хрумна, че Том трябва да получи торта за рождения ден и че тя лично трябва да му я приготви. Планът обаче се осуети, когато Джунипър установи, че няма никаква представа как да направи подобно нещо. Освен това сериозно се усъмни дали мъничката им газова печка ще се справи с такава огромна задача. Не за пръв път й се прииска Сафи да беше в Лондон. И не само за да й помогне за тортата. Джунипър не тъгуваше за замъка, но сестрите й липсваха.
Накрая тя почука на вратата на апартамента в сутерена с надеждата да завари у дома човека, който живееше там — не беше в армията, понеже беше дюстабан, но от това беше спечелила местната столова. Той си беше вкъщи и когато Джунипър му обясни затруднението си, съседът с радост реши да й помогне, изготви списък на нещата, които трябваше да набавят, и прие едва ли не с радост предизвикателството на ограниченията на купонната система. Дори й подари за каузата две от собствените си яйца и на тръгване й подаде нещо, увито във вестник и завързано с връв — „да го споделите двамата“. Разбира се, нямаха захар за глазура, обаче Джунипър написа името на Том с ментова паста за зъби и всъщност тортата не изглеждаше никак зле.
Читать дальше