Кейт Мортън - Отминали времена

Докато минаваше по моста Уестминстър и се приближаваше до къщата на майка си, Том си позволи да забележи нещо, което се мъчеше да пренебрегне. Тревожното усещане се бе завърнало — онова мъчително отсъствие, загнездило се под гръдния му кош. Беше се промъкнало заедно със спомените му за Джоуи. Том си пое дълбоко дъх и закрачи по-бързо, макар да знаеше, че така има по-голям шанс да надбяга сянката си. Странно беше това усещане, че нещо липсва: необичайно беше отсъствието на нещо да оказва толкова силно и осезаемо влияние. Приличаше на носталгия и това го озадачи, първо, защото беше голям човек и със сигурност трябваше да е надраснал подобни чувства, и второ, понеже си беше у дома.

Мислеше си — докато лежеше на мокрите дървени дъски на лодката, която го връщаше от Дюнкерк, в колосаните чаршафи на болничното легло, в първия си апартамент под наем в Арлингтън, — че онова усещане, тъпата и несекваща болка ще се облекчи, когато отново прекрачи прага на родния си дом, когато майка му го притисне в прегръдката си и се разплаче на рамото му, когато го увери, че вече си е у дома и всичко ще бъде наред. Обаче не стана така и Том знаеше причината. Гладът му всъщност изобщо не беше носталгия. Използваше тази дума лениво, може би дори обнадеждено, за да описва чувствата, съзнанието, че е изгубил, нещо основно. Не му липсваше конкретно място — в действителност беше по-зле от това. Том беше изгубил част от себе си.

Знаеше къде я беше оставил. Усети, че това се случи в полето близо до канал Еско, когато се бе извърнал и бе срещнал погледа на другия войник, германеца с насочен пистолет право в гърба на Том. Изпадна в паника, усети горещ течен прилив, после усети, че му олеква. Цял пласт от съществото му, част, която усещаше и от която се страхуваше, се обели като парченце от цигарената хартия в кутийката на баща му, понесе се във въздуха и падна, захвърлена на бойното поле. Другата част, твърдата сърцевина, наречена Том, наведе глава и хукна, без да мисли за нищо, без да чувства нищо, долавяща само задъханото си дишане в собствените си уши.

Том знаеше, че раздялата, отместването го е направило по-добър войник, но след него той остана непълноценен човек. Точно поради тази причина вече не живееше у дома. Сега възприемаше нещата и хората като през матово стъкло. Виждаше ги, но неясно, и със сигурност не можеше да ги докосне. Лекарят му го обясни в болницата, каза му, че е виждал и други хора със същото оплакване, обаче това не намали ужаса на Том, когато майка му се усмихна, както му се усмихваше като малко момче, и го убеждаваше да си свали чорапите, за да ги закърми, а той усети единствено празнота. А също, когато пиеше от старата чаша на баща си, когато малкият му брат Джоуи — вече голям мъж, но и завинаги малкото му братче — нададе възглас и се понесе към него в тромав галоп, притиснал към гърдите си оръфаната си книжка „Блек Бюти“ 19 19 Известен детски роман от Ана Сюел, излязъл през 1877 г. Със своите 50 милиона разпродадени екземпляра романът е един от най-големите бестселъри на всички времена. Сюжетът представя историята на жребеца Блек Бюти (Черният красавец), теглещ такси из лондонските улици, и учи на милостиво отношение към животните, доброта, състрадание и уважение между хората. — Б.пр. , когато сестрите му пристигнаха и започнаха да се вайкат колко е отслабнал Том, как ще разпределят порциона си и ще го поугоят. Тогава Том не изпита нищо и заради това му се прииска…

— Господин Кавил!

Името на баща му. Сърцето на Том пропусна един удар. В следващия наелектризиран миг му прилоша от облекчение, понеже това означаваше, че баща му е още жив, че е добре и че нещата могат да се оправят. Явно изобщо не си въобразяваше през последните седмици, когато мяркаше стареца да върви по лондонските улици към него, да му маха от другия край на бойното поле, да се пресяга да хване ръката на Том на онзи кораб в Ламанша. Тоест въобразяваше си, но не онова, което си мислеше, че си въобразява: този свят, това място с бомби и куршуми, и с пушка в ръцете му, с неудобните пътувания с кораб по тъмните и коварни води на Ламанша и месеците на линеене по болниците, където прекомерната хигиена прикриваше мириса на кръв и на мъртвите деца, изоставени по опожарените от взривовете улици — ето това беше ужасната картина, родена от въображението му. Изведнъж осъзна с внезапна и шеметна момчешка радост, че в действителност всичко е наред, понеже баща му е жив. Би трябвало, след като някой го вика.