Кейт Мортън - Отминали времена

Едно беше сигурно. Сестрите й никога нямаше да се съгласят да я пуснат доброволно.

Джунипър и Мередит лежаха една до друга на изсветлялата от слънцето трева в парка, а слънчеви петна играеха на криеница между надничащите отгоре листа. Опитаха да си намерят шезлонги, но повечето бяха изпочупени и облегнати на стволовете на дърветата с надеждата някой да ги намери и поправи. Джунипър нямаше нищо против: денят беше горещ, затова хладната трева и земята под нея бяха много приятни. Беше свила едната си ръка под главата. С другата ръка държеше цигара, пушеше бавно, примижала с лявото си око, наблюдаваше как листата потрепват на фона на небето и слушаше Мередит да й разказва докъде е стигнала с ръкописа си.

— И така — каза тя, когато приятелката й приключи, — кога ще ми го покажеш?

— Не знам. Почти е готов. Почти. Но…

— Но какво?

— Не знам. Чувствам се толкова…

Джунипър завъртя глава настрани и вдигна длан над очите си, за да затули слънцето.

— Толкова как?

— Напрегната.

— Напрегната ли?

— Ами ако не ти хареса? — рязко се надигна Мередит.

Джунипър направи същото и кръстоса крака.

— Не може да не ми хареса.

— Но ако не ти хареса, повече никога няма да напиша нищо друго.

— Виж, малко патенце — престори се на строга Джунипър, набърчи чело и се почувства като Пърси, — ако е така, по-добре спри още сега.

— Защото си сигурна, че няма да ти хареса!

По лицето на Мередит се изписа отчаяние, което свари Джунипър неподготвена. Тя само се шегуваше, подкачаше я, както правеха винаги. Очакваше Мери да се засмее и да възприеме същия строг тон или да изтърси нещо също толкова безсмислено. Но изправена пред толкова сериозна реакция, изражението на Джунипър угасна и тя се отказа от властната маска.

— Изобщо нямах това предвид — каза и положи длан върху блузата на приятелката си достатъчно близо до сърцето, за да го усети как бие със собствените си пръсти. — Пиши каквото има тук, защото ти е приятно, а не защото искаш някой друг да хареса каквото си казала.

— Дори ти?

— Особено аз! Боже, Мери, че какво знам аз?

Мередит се усмихна, отчаянието й се стопи и тя заговори с устремна енергия за някакъв таралеж, който се появил в бомбоубежището на семейството й. Джунипър я слушаше, смееше се и остави съвсем мъничка част от вниманието си да кръжи над странното ново напрежение, изписано по лицето на приятелката й. Ако беше различен човек, на когото думите понякога отказват да хрумват, щеше да проумее по-добре тревогата на Мери. Но тя не беше и затова не я проумя, и след време се отказа. Да бъде в Лондон, да бъде свободна, да седи на тревата и слънцето да пълзи по гърба й — само това имаше значение.

Джунипър угаси цигарата си и забеляза, че едно от копчетата на блузата на Мередит се е разкопчало.

— Ей — каза тя и се пресегна, — разкопчала си се, патенце. Дай да ти помогна да се стегнеш.

Том реши да отиде пеша до Елефант и Касъл. Не обичаше метрото — влаковете се движеха твърде дълбоко под земята и го караха да се чувства неспокоен и затворен в капан. Сякаш преди цяла вечност водеше Джоуи да седне на перона и да слуша приближаващия се грохот. Разтвори юмруците си, отпуснати от двете страни на тялото му, и си спомни какво беше усещането да стиска онази пълна ръка — потна, винаги потна от топлината и от ужас, — докато двамата заедно надничаха в тунела, чакаха блясъка на фаровете, юмрука от задушлив и прашен въздух, който оповестяваше пристигането на влака. Помнеше най-вече как гледа към лицето на Джоуи, колко радостно бе изражението му първия път.

Том спря за миг и затвори очи, за да остави спомена да избледнее и да се отдалечи. Когато отново ги отвори, едва не се сблъска с три млади жени, по-млади от него със сигурност, но толкова спретнати в цивилните си костюми и с толкова самоуверена походка, че го накараха да се почувства глупав и нелеп в сравнение с тях. Те се усмихнаха, когато той отстъпи настрани, и всяка от тях вдигна ръка и направи знака на победата, докато се разминаваха. Том се усмихна в отговор, малко сковано и с известно закъснение, после продължи към моста. Зад него се разнесе смехът на момичетата, престорено стеснителен и бълбукащ като хладна напитка отпреди войната, бързото потропване на обувките им се отдалечи и Том изпита смътното усещане, че е пропуснал някаква възможност, но за какво — не знаеше. Жените не спряха и той не забеляза да хвърлят поглед през рамо, по-скоро доближиха глави и тайно погледнаха високия млад войник, подметнаха нещо за хубавото му лице и за сериозните му тъмни очи. Том беше твърде зает да върви, да поставя единия крак зад другия — точно както беше правил във Франция — и да мисли за онзи символ. Знака на победата. Имаше го навсякъде и той се зачуди откъде ли е тръгнало всичко, кой беше решил какво означава знакът и как така всички го бяха научили.