Кейт Мортън - Отминали времена

Лекарите бяха казали, че ходенето е най-доброто за крака му, но Том и бездруго щеше да го прави. У него се бе появило нещо, което не му даваше мира, нещо, с което се сдоби във Франция и трябваше всекидневно да преодолява. Всяка крачка по пътя помагаше мъничко и той се радваше на освобождението, макар да съзнаваше, че е временно. Днес сутринта, докато стоеше на върха на Примроуз Хил и наблюдаваше как зората запретва ръкави, той различи зоологическата градина и Би Би Си, а в далечината — купола на катедралата „Сейнт Пол“, който се издигаше отчетливо сред порутените околни сгради. Том беше в болницата по време на най-тежките въздушни нападения, а старшата медицинска сестра пристигна на трийсети декември с „Таймс“ в ръка (дотогава не му даваха вестника). Застана до леглото му със строго, но любезно изражение и той се зачете, а още преди да дочете заглавието, тя заяви, че това е Божие дело. Том се съгласи, че оцеляването на купола е чудо, но скришом си помисли, че по-скоро е въпрос на късмет. Имаше проблеми с Бог, с представата, че божествено същество може да спаси една сграда, при положение че цяла Англия кърви, смъртно ранена. Пред старшата обаче кимна в знак на съгласие — проявеше ли богохулство, тя току–виж започнала да шушне на лекарите за тревожното състояние на психиката му.

На перваза на един тесен прозорец с панти беше подпряно огледалце и Том, по потник и панталони, се наведе към него и прокара малкото късче сапун по бузите си. Разочаровано се вгледа в петнистото отражение върху осеяното с точици стъкло, в младия мъж, наклонил глава, така че млечната слънчева светлина да пада върху бузата му, и внимателно прокарващ бръснача по челюстта си отново и отново, потръпвайки, докато се справяше с местенцето около мекото на ушите си. Човекът от огледалото изплакна бръснача в плитката вода, поразклати го и се зае с другата си страна, точно както прави всеки мъж, който се привежда в спретнат вид, за да посети майка си на рождения й ден.

Том усети, че се е отнесъл, и въздъхна. Внимателно остави бръснача върху рамката и облегна двете си ръце на външната извивка на мивката. Стисна очи и поде познатото броене до десет. Това отместване се случваше често напоследък — откакто се бе върнал от Франция, но още по-често, откакто го бяха изписали от болницата. Сякаш се намираше извън тялото си и наблюдаваше, неспособен да повярва, че младият мъж от отражението, човекът с приветливо лице и благо изражение, изправен пред един дълъг ден, е самият той. Че преживяното през последните осемнайсет месеца, гледките и звуците — онова дете, мили боже, което лежеше мъртво и самичко на пътя във Франция — се крие зад това все още гладко лице.

„Ти си Томас Кавил — напомни си той категорично, след като преброи до десет, — ти си на двайсет и пет години и си войник. Днес е рожденият ден на майка ти и ще й гостуваш на обяд.“ Сестрите му също щяха да са там, най-голямата — с невръстния си син Томас — кръстен на него, — а също и брат му Джоуи, но не и Тео, който беше на север, обучаваше се с полка си и пишеше весели ободрителни писма за вкусна храна и за момиче, на име Кити. Щяха да бъдат затворени и груби, каквито бяха през войната: никакви съмнения, никакви въпроси, само шеговити коментари за това, колко е трудно да се сдобиеш с яйца или със захар. Никакво съмнение, че Великобритания ще се справи. Че те ще се справят. Том смътно помнеше кога самият той се беше чувствал така.

Джунипър извади листа хартия и отново провери адреса. Обърна го настрани, наведе глава и се прокле заради ужасния си почерк. Твърде бързо, твърде небрежно, твърде нетърпеливо, преди да се заеме със следващата идея. Вдигна поглед към тясната къща и забеляза номера на черната входна врата. Двайсет и шест. Това беше. Трябваше да бъде.

И наистина беше. Джунипър решително пъхна листчето в джоба си. Като оставим номера и улицата настрана, тя позна къщата от разказите на Мери толкова ясно, както би разпознала абатството Нортангър или Брулени хълмове. С пружинираща походка изкачи предните стълби и потропа на вратата.

Беше в Лондон точно от два дни и още не можеше съвсем да повярва. Чувстваше се като литературен герой, избягал от книгата, в която създателят й старателно и внимателно я е затворил като в клетка, изрязала е силуета си и е скокнала свободна върху непознатите страници на друга история с много повече мръсотия, шумотевица и ритъм. История, която тя вече обожаваше: оживлението, безпорядъка, нещата и хората, които тя не разбираше. Беше въодушевяващо, точно както тя предполагаше открай време.