Кейт Мортън - Отминали времена

Той вече четирийсет минути се мъчеше да си тръгне, учтиво, разбира се, обаче изобщо не му беше лесно. Близките му много се радваха, че е възвърнал нормалното си състояние на духа, че отново си е „нашият Том“, и непрекъснато насочваха разговора към него. Нищо че кухничката на майка му беше пълна до пръсване с всякакви представители на семейство Кавил — всеки въпрос, всяка шега, всяко твърдение уцелваха Том право между очите. Сега сестра му говореше за някаква своя позната, загинала в двуетажен автобус по време на затъмнението. Клатеше глава, загледана към Том, и повтаряше:

— Каква трагедия, Томи. Излязла само за да занесе шалове за войниците.

Том се съгласи, че е ужасно — наистина беше. После изслуша разказа на чичо си Джеф за съсед, който бил премазан, както си карал колело, а накрая се поразмърда и се изправи.

— Благодаря ти, майко…

— Тръгваш ли си? — вдигна тя чайника. — Тъкмо се канех пак да го сложа на печката.

Той я целуна по челото, учуден, че трябва да се наведе толкова ниско.

— Никой не прави по-хубав чай от теб, но трябва да вървя.

Майка му изви едната си вежда.

— Кога ще ни я представиш?

Брат му Джоуи се правеше на влак и Том го потупа закачливо, избягвайки погледа на майка си.

— О, мамо! — каза само и преметна чантата си през рамо. — Не знам за какво говориш.

Крачеше енергично, нетърпелив да се върне в апартамента, при нея, нетърпелив да изпревари влошаването на времето. Обаче колкото и бързо да крачеше, думите на майка му го застигаха. И го дращеха, понеже Том копнееше да каже на семейството си за Джунипър. При всяка среща с тях трябваше да се бори с порива да ги стисне за раменете и да възкликне като дете, че е влюбен, че светът е прекрасно място, въпреки че млади мъже се избиват един друг, а млади жени, майки на невръстни деца, загиват по автобуси, а са излезли само за да занесат шалове за войниците.

Но не го стори, защото Джунипър го беше помолила. Нейното решение никой да не узнава, че двамата се обичат, ограничаваше Том. Тази тайнственост не подхождаше за толкова пряма жена, с толкова недвусмислено мнение и толкова неумолима по отношение на всичко, което чувства, говори или прави. Отначало той зае отбранителна позиция, усъмни се дали тя няма да се отнесе с превъзходство към родителите му, но интересът й към тях разби на пух и прах това подозрение. Джунипър говореше за тях и разпитваше като човек, поддържал приятелски отношения със семейство Кавил от години. Том разбра, че тя не прави разлика между родителите му и другите хора. Увери се с абсолютна сигурност, че сестрите й, които Джунипър твърдеше, че обожава, също нищо не подозират като собственото му семейство. Писмата от замъка пристигаха винаги чрез нейния кръстник (който приемаше измамата със забележителна невъзмутимост) и Том забеляза, че когато отговаря, Джунипър дава адреса в Блумсбъри. Подпита я за причината — отначало заобиколно, после направо, но тя отказа да обясни и само намекна, че сестрите й са старомодни и закрилнически настроени, затова било най-добре да изчакат подходящ момент.

Това не допадаше на Том, но той я обичаше и се съобрази с желанието й. Почти напълно. Не се сдържа и писа на Тео. Брат му беше на север с полка си, така че донякъде стореното беше редно. Освен това първото писмо на Том за необикновеното красиво момиче, с което се е запознал, единственото, способно да запълни празнината в него, беше написано много преди тя да го помоли да не го прави.

Още от онази първа среща на улицата близо до Елефант и Касъл Том знаеше, че трябва отново да види Джунипър Блайд. Още на следващия ден отиде в Блумсбъри на зазоряване само за да погледне — така си каза, да види вратата, стените, прозорците, зад които спеше тя.

Наблюдава къщата с часове, пушейки нервно, и най-накрая тя излезе. Том я последва за малко, преди да събере смелост да я повика:

— Джунипър.

Беше го изричал и мислил толкова много пъти, но сега, когато произнесе името на глас и тя се обърна, беше различно.

Прекараха заедно целия озарен от слънцето ден, разхождаха се и разговаряха, хапнаха от къпините, които откриха да растат по стената на гробището, а когато се стъмни, Том не искаше да я пусне да си ходи. Предложи да отидат да потанцуват, понеже смяташе, че момичетата харесват това. Явно не и Джунипър. Дистанцираното изражение, с което посрещна предложението му, беше толкова непресторено, че за миг Том се слиса. Окопити се достатъчно, за да я попита какво друго би желала да прави, и Джунипър отговори, че иска да продължат да се разхождат. Да проучват, така се изрази.