Кейт Мортън - Отминали времена

Последните две думи бяха изречени тихо, прозвучаха някак крехки, и аз не знам как, но ме заля прилив на чувства и се чух да казвам:

— Знаеш ли, мамо, приключвам тук на четвърти. Помисли дали да не дойдеш за един ден.

— О, не, Еди, не. Баща ти не може…

— Трябва да дойдеш.

— Сама?

— Ще обядваме на някое хубаво място, само двете. Ще се разходим из селото. — Предложението беше посрещнато с мрачно подсвирване от другата страна. Снижих глас: — Не е нужно да се доближаваме до замъка, ако не искаш.

Мълчание и точно когато за миг си помислих, че е затворила, чух тих звук и разбрах, че мама още е там. Звукът продължи и аз осъзнах, че тя кротичко плаче по телефона.

Очакваха ме в замъка на среща със сестрите Блайд едва на следващия ден, но предстоеше промяна на времето, затова не исках да пропилявам ясния следобед на бюрото си. Джудит Уотърман предложи статията да отразява и собствените ми впечатления от мястото, затова реших да изляза да се поразходя. Госпожа Бърд отново беше оставила кошница с плодове на нощното шкафче, взех си ябълка и банан и пъхнах в голямата си платнена чанта бележник и химикалка. Оглеждах стаята, канейки се да изляза, когато дневникът на мама привлече погледа ми — стоеше си малък и смълчан в единия край на бюрото.

— Добре, мамо, хайде да те върнем в замъка.

Като дете, в редките мигове, когато мама не ме чакаше у дома след училище, отивах с автобуса до работата на татко в Хамърсмит. Там трябваше да си намеря местенце на килима — дори бюро, ако ми провървеше — в някой от кабинетите на младши партньорите, за да си напиша домашните, да украсявам училищния си дневник или да напявам фамилията на най-новото си увлечение — каквото и да е, само да не говоря по телефона и да не се пречкам.

Един следобед ме изпратиха в стая, в която не бях влизала дотогава, минах през врата, която не бях забелязвала, в дъното на един много дълъг коридор. Беше мъничка, нещо като килер с лампа, и макар да беше боядисана в бежово и кафяво, нямаше типичните за корпоративните кантори лъскави огледала в медни тонове и библиотеки със стъклени вратички. Имаше малка дървена масичка, стол и тясна висока библиотечка. На един от рафтовете, до обемистите томове по счетоводство, забелязах нещо интересно.

Преспапие със снежинки — нали се сещате, зимна сцена с малка каменна къщурка на боров хълм и бели прашинки по земята.

Правилата на работното място на татко бяха изрични. Не биваше да пипам нищо, обаче не се сдържах. Преспапието ме омагьоса: беше необичайна приумица в един бежово-кафеникав свят, вратичка в дъното на бюфета, неустоим символ на детството. Неусетно се озовах върху стола, с преспапието в ръка, обръщах го и го изправях, наблюдавах как снежинките падат отново и отново, а светът вътре в него не подозира за съществуването на света извън. Помня и интригуващия си копнеж да бъда вътре в купола, да застана до мъжа и жената до един от осветените в златисто прозорци или при децата, които бутаха мъничка шейна, на безопасно място, което изобщо не подозираше за суетнята и шума навън.

Точно така се чувствах и докато се приближавах към замъка Милдърхърст. Докато се изкачвах по възвишението, все по-близо и по-близо, усещах как въздухът край мен се променя, сякаш минаваме през невидима преграда и влизаме в друг свят. Разумните хора не твърдят, че къщите притежават сили, които омагьосват, които привличат, обаче през онази седмица аз започнах да вярвам в това и все още вярвам, че дълбоко в замъка Милдърхърст действа някаква неописуема сила. Усетих я още по време на първото си посещение и я почувствах отново днес следобед. Нещо като зов, сякаш самият замък ме викаше.

Не минах по същия път като преди — пресякох през полето към алеята за автомобили и тръгнах по нея, после прекосих малък каменен мост, после още един, малко по-голям, докато накрая на върха на хълма се показа замъкът, висок и внушителен. Продължих да вървя и не спрях, докато не се качих чак горе. Едва тогава се обърнах натам, откъдето идвах. Балдахинът на гората се стелеше под мен и есента сякаш беше поднесла към дърветата огромна факла и ги беше прогорила в златно, червено и бронзово. Искаше ми се да бях взела фотоапарат, за да направя снимка за мама.

Слязох от алеята и заобиколих покрай огромен храсталак, вдигнала поглед нагоре към таванския прозорец — по-малкия, до стаята на бавачката с тайния бюфет. Замъкът ме наблюдаваше или така ми се струваше, всичките му сто прозореца се мръщеха изпод клюмналите си стрехи. Повече не го погледнах, а продължих покрай храсталака, докато не стигнах отзад.