Кейт Мортън - Отминали времена

Тя дръпна халата си от куката на вратата, пребори се с ръкавите и го пристегна върху хладната си мокра кожа, после тръгна надолу по коридора и мокрите й стъпки зашляпаха върху плочите. В душата си таеше своята малка тайна.

— Искаш ли нещо, татко? — отвори тежката врата на стаята в кулата Пърси. Не го забеляза веднага — беше се наврял в нишата до камината, под гравюрата на Гоя, но когато го видя толкова уплашен, веднага разбра, че отново е имал видение. Което означава, че когато се върнеше долу, най-вероятно щеше да намери дневната доза от лекарството му недокосната върху масата в коридора, където го беше оставила сутринта. Сама си беше виновна, че очаква толкова много, затова се наруга, че не е проверила как е той още щом се прибра от църквата.

Тя посмекчи тона и му заговори така, както би говорила на дете, ако познаваше някое достатъчно добре, че да го обикне:

— Стига, стига, всичко е наред. Искаш ли да седнеш? Ела, ще ти помогна да се настаниш до прозореца. Вечерта е прекрасна.

Той кимна отсечено и тръгна към протегнатата й ръка, а Пърси разбра, че халюцинацията му е секнала. Знаеше също, че не е била неприятна, понеже татко успя да се възстанови достатъчно и да каже:

— Нали ти казах да си слагаш перука.

Да, вече много пъти й го беше казвал и Пърси надлежно си беше купила (а не беше лесно да намериш във военно време), но после заряза клетото нещо като отрязана лисича опашка на нощното си шкафче. През ръкохватката на креслото беше преметнато плетено одеяло — малко и пъстро, което Люси му изплете отдавна, — и сега Пърси го метна върху коленете му, когато Реймънд Блайд седна, и каза:

— Съжалявам, татко. Забравих. Чух звънеца и не исках да те карам да чакаш.

— Изглеждаш като мъж. Това ли искаш? Хората да се държат с теб, все едно си мъж?

— Не, татко.

Пърси вдигна върховете на пръстите си към тила си и ги положи върху копринената къдрица, провиснала малко по-ниско от останалата част на косата й. Той не искаше да я засегне и тя не се обиди, а просто леко се озадачи от предположението му. Крадешком погледна към остъклената библиотека и видя вълнистото си отражение върху грапавата повърхност — доста сурова на вид жена, остри ъгли, изпънат гръб, но и пищна гръд, изразена извивка на ханша, лице без червило и пудра, но което Пърси изобщо не смяташе, че е мъжко. Надяваше се да не е.

Междувременно баща й се беше извърнал и гледаше към загърнатите в нощ поля в блажено неведение относно мислите, които беше предизвикал.

— Всичко това — каза той, без да отмества поглед. — Всичко това.

Тя се облегна отстрани на стола с лакът върху облегалката.

Нямаше нужда той да казва каквото и да било повече. Дъщерята разбираше повече от всеки как се чувства баща й, загледан към земите на предците си.

— Прочете ли разказа на Джунипър, татко?

Това бе една от малкото теми, които със сигурност съживяваха духа му, и Пърси прибегна към нея внимателно, с надеждата да го измъкне от мрачното настроение, което знаеше, че все още го застрашава.

Той махна с ръка към лулата си и останалите принадлежности и Пърси му ги подаде. Нави си цигара, докато той тъпчеше лулата си.

— Талантлива е, няма никакво съмнение.

— Наследила го е от теб — усмихна се Пърси.

— Трябва да внимаваме с нея. Творческият ум се нуждае от свободата си. Той трябва да се движи в свой ритъм и по свой начин. Трудно е да се обясни, Пърсифон, на човек, чийто ум е много по-апатичен, но е крайно наложително тя да бъде освободена от всякакви прагматични занимания, от всичко, което я разсейва и може да съсипе дарбата й. — Той се вкопчи в полата на Пърси. — Нали не я преследва някой младеж?

— Не, татко.

— Момиче като Джунипър се нуждае от закрила — продължи той. — Трябва да бъде на сигурно място. Тук, в Милдърхърст, в замъка.

— Разбира се, че ще остане тук.

— Ти трябва да се погрижиш. И за двете си сестри.

И Реймънд Блайд поде любимата си лекция за наследството и отговорността.

Пърси почака, допуши цигарата си и чак към края каза:

— Да те заведа ли до тоалетната, преди да тръгна, татко?

— Къде да тръгнеш?

— Имам среща тази вечер, в селото…

— Все бързаш.

Долната му устна увисна недоволно и Пърси съвсем ясно си представи как е изглеждал баща й като момче. Разглезено дете, свикнало нещата да се случват според желанията му.

— Хайде, татко.

Тя заведе стареца до тоалетната и реши да изпуши една цигара, докато го чака в хладния коридор. Потупа джоба си и си спомни, че е оставила металната кутия с тютюна в стаята в кулата. Баща й щеше да се забави, затова Пърси се върна да си я вземе.