Кейт Мортън - Отминали времена

— Очаква ме в Лондон, защото ще бъда точно там. Кандидатствах за работата, Пърси, и той ме избра. — Сафи се обърна. Вдигна стегнатия си юмрук със сгънат лакът — малко театрален жест, подсилен допълнително от кърпата, която все още стискаше. — Той ме избра — каза тя и размаха юмрук, за да подчертае думите си. — Събира всякакви неща, красиви предмети и нае мен, за да му помагам в работата.

Пърси извади цигара от табакерата си, побори се известно време с клечката, но накрая успя да запали.

— Заминавам, Пърси, и ти няма да ме спреш.

Мътните да я вземат, Сафи нямаше да я улесни. Главата на Пърси вече пулсираше — сватбата я беше изтощила, после пък трябваше да влезе в ролята на домакиня на родителите на Мередит. Изобщо не се нуждаеше от това сега. Сафи нарочно се правеше, че не разбира, и я принуждаваше да го изрече съвсем ясно. Е, след като искаше да играят така, Пърси не се боеше да формулира правилата.

— Не — издиша тя дим, — няма. Никъде няма да ходиш, Сафи. Ти го знаеш, аз го знам, а сега и господин Уикс го знае.

Сафи отпусна безсилно ръце край тялото и кърпата падна върху плочите.

— Казала си му, че няма да отида. Просто така.

— Някой трябваше. Той щеше да ти изпрати парите за пътните разноски.

Очите на Сафи плувнаха в сълзи и макар да й беше ядосана, Пърси беше доволна, че сестра й се бори със сълзите. Може би в крайна сметка нямаше да се стигне до сцена.

— Хайде стига — каза тя, — накрая сама ще разбереш, че така е най-добре.

— Наистина няма да ме пуснеш да замина?

— Не, няма — заяви Пърси кротко, но категорично.

Долната устна на Сафи потрепери и когато най-сетне успя да каже нещо, гласът й прозвуча почти като шепот.

— Не можеш да ни контролираш вечно, Пърси.

Пръстите й дращеха по полата и събираха невидими нишки на малко топче.

Пърси познаваше този жест още от детството им, получи дежа вю и изпита желание да притисне своята близначка в прегръдките си и повече да не я пусне, да я увери колко я обича, че не иска да бъде жестока, че го прави за доброто на Сафи. Но не го стори. Не можеше. А и да беше, нищо нямаше да се промени, понеже никой не иска да му казват такова нещо, дори когато знае в сърцето си, че то е истина.

Вместо това тя смекчи малко тона си и каза:

— Не се опитвам да те контролирам, Сафи. Може би някой ден, в бъдеще ще можеш да заминеш. — Пърси махна към стените на замъка. — Но не сега. Сега си ни нужна тук заради войната и състоянието на татко. Да не споменавам колко ни липсва помощ — замисляла ли си се какво ще стане с нас, ако заминеш? Представяш ли си Джунипър, татко или — бог да ми е на помощ — аз да се справяме с прането?

— Ти можеш всичко, Пърси — горчиво заяви Сафи. — Винаги си можела всичко.

В този момент Пърси разбра, че е победила. И което е по-важно, Сафи също го разбра. Но не усети радост, а само познатото бреме на отговорността. Цялото й същество изпита болка заради сестра й, заради онова момиче, в чиито нозе някога бе целият свят.

— Госпожице Блайд?

Пърси вдигна поглед и видя на прага бащата на Мередит и дребничката му съпруга до него — невероятно смутени и разтревожени.

Съвсем беше забравила за тях.

— Господин Бейкър — разроши тя тила си. — Моля да ме извините. Ужасно се забавих с чая…

— Няма нищо, госпожице Блайд. Приключихме с чая. Става дума за Мередит — леко увиснаха раменете му. — Двамата със съпругата ми смятахме да я отведем у дома, но тя твърдо е решила да остане… Боя се, че малкото дяволче избяга.

— О! — Само това й трябваше на Пърси. Метна поглед назад, но и Сафи се беше измъкнала. — Ами в такъв случай най-добре да я потърсим, нали?

— Там е работата — нещастно поде господин Бейкър. — Двамата с жена ми трябва да хванем влака в три и двайсет и четири за Лондон. Днес няма друг.

— Разбирам — отговори Пърси. — В такъв случай вие тръгвайте. Влаковете са ужасни напоследък. Изпуснете ли днешния, може да чакате до сряда.

— Но момичето ми…

Госпожа Бейкър сякаш всеки момент щеше да се разплаче, а това никак не подхождаше на строгото й заострено лице. Пърси познаваше чувството.

— Не се тревожете — кимна тя отривисто. — Ще я намеря. Оставете ми телефон за връзка в Лондон? Надали е отишла далече.

Мередит виждаше замъка от един клон на най-стария дъб в гората Кардейкър. Островърхата кула и тънкия й като игла шпил, който пронизваше небето. Керемидите грееха пурпурни на следобедната светлина, а сребристият връх искреше. На моравата в горния край на алеята Пърси Блайд махаше за сбогом на родителите й.