Кейт Мортън - Отминали времена

Пърси си спомни, че все още държи чайника в резултат на доста неумелото си извинение да се махне, и го остави върху печката. Времето течеше бавно и тя отклони вниманието си от пламъците и се запита какво толкова ужасно е направила, та да заслужи и сватба, и гости на чай в един и същи ден. В този момент от килера за провизиите се разнесе силен шум. Телефонните разговори бяха станали рядкост, след като от пощата предупредиха, че обичайното бъбрене по мрежата може да забави важните разговори, затова на Пърси й отне известно време да установи от къде се носи настойчивото дрънчене.

В резултат, когато най-накрая вдигна слушалката, гласът й прозвуча едновременно подозрително и уплашено.

— Замъкът Милдърхърст. Ало?

Човекът се представи като някой си Арчибалд Уикс от Челси и помоли да разговаря с госпожица Серафин Блайд. Изненадана, Пърси предложи да запише съобщението му и тогава господинът я осведоми, че е работодател на Сафи и се обажда с нови препоръки относно настаняването й в Лондон от следващата седмица нататък.

— Извинете, господин Уикс — каза Пърси и усети как кръвоносните й съдове се разширяват под кожата, — но се боя, че има някакво недоразумение.

Леко колебание.

— Недоразумение ли? Връзката… не ви чувам добре.

— Серафин… сестра ми… няма да може да поеме работата в Лондон.

— О! — Настана нова пауза, по време на която се чуваше далечно пращене и Пърси си представяше телефонните жици, опънати между стълбовете и полюшващи се на вятъра. — О, разбирам — продължи той. — Но това е странно, понеже държа в ръката си писмото й, с което приема поста. Кореспондирахме си доста благонадеждно по въпроса.

Това обясняваше защо напоследък Пърси носи толкова често писма от и до замъка, настойчивостта на Сафи да стои близо до телефона, „в случай че има някое важно обаждане, свързано с войната“. Пърси се прокле, задето е била толкова погълната от задълженията си като доброволка, че не е обърнала внимание.

— Разбирам — каза тя — и съм сигурна, че Серафин е имала категоричното намерение да спази уговорката, но разбирате ли, баща ни се разболя. Опасявам се, че присъствието й у дома е наложително.

Господин Уикс беше разочарован и разбираемо объркан, но бе донякъде умилостивен от обещанието на Пърси да му изпрати първо издание с автограф на „Човека от калта“ за колекцията му от редки книги и затвори в относително добро разположение на духа. Поне нямаше да ги съди за неспазване на договора.

Пърси подозираше, че няма да й е толкова лесно да се справи с разочарованието на Сафи. Чу някъде някой да пуска казанчето на тоалетната, после тръбите в стената на кухнята избълбукаха. Пърси седна на стола и зачака. След минути Сафи пристигна забързано отгоре.

— Пърси! — закова се тя на място и погледна към отворената задна врата. — Какво правиш тук? Къде е Мередит? Нали родителите й не са си тръгнали вече? Всичко наред ли е?

— Дойдох за още чай.

— О! — Сафи се отпусна и се усмихна колебливо. — Дай да ти помогна. Не оставяй гостите сами за дълго.

Тя взе кутийката с чаените листенца и вдигна капака на чайника.

Пърси се замисли дали да не я предизвика, но разговорът с господин Уикс дотолкова я изненада, че нищо не можа да измисли. Накрая каза само:

— Телефонът звънна. Докато чаках чайника.

Съвсем леко потрепване, няколко прашинки от чаените листа извън лъжичката.

— Така ли? Кога?

— Току-що.

— О! — Сафи обра падналите листенца в дланта си — приличаха на мъртви мравчици. — Нещо свързано с войната, нали?

— Не.

Сафи се облегна на плота и стисна в ръка една кърпа, която висеше наблизо, сякаш се опитваше да не допусне да я повлече морското течение.

Чайникът избра точно този момент да се разфучи, започна да пръска пара от чучурчето си и накрая засвири заплашително. Сафи го свали от котлона, но остана до печката с гръб към Пърси и притаила дъх.

— Беше някой си господин Арчибалд Уикс — додаде Пърси. — Обаждаше се от Лондон. Бил колекционер.

— Разбирам. — Сафи не се обърна. — А ти какво му каза?

Отвън се разнесе вик и Пърси бързо отиде до вратата и я отвори.

— Ти какво му каза, Пърси?

Полъх на вятъра донесе вехнещото ухание на окосена трева.

— Пърси? — почти шепнешком попита Сафи.

— Казах му, че си ни нужна тук.

Сафи издаде звук, подобен на ридание.

Пърси заговори бавно и внимателно:

— Знаеш, че не можеш да заминеш, Сафи. Не бива да подвеждаш така хората. Той те очакваше в Лондон следващата седмица.