Кейт Мортън - Отминали времена

Татко се прокашля.

— Работата е там, Мери… — каза той и неловкият му тон не беше утеха за следващите му думи: — Двамата с майка ти мислехме, че и за теб е време.

В този момент Мередит разбра. Родителите й искаха тя да се прибере у дома, да стане фризьорка, да напусне Милдърхърст. Дълбоко в корема й се образува топка от паника и започна да се търкаля напред-назад. Мередит примигна няколко пъти, оправи очилата си и каза, заеквайки:

— Но аз… аз не искам да ставам фризьорка. Сафи казва, че е важно да завърша образованието си. Че мога дори да се запиша в гимназия след края на войната.

— Майка ти просто иска да се погрижи за бъдещето ти. Може да обсъдим и друго, ако искаш. Като секретарка може би. В някое министерство?

— Но в Лондон не е безопасно — възрази внезапно Мередит.

Беше гениален ход: тя изобщо не се страхуваше от Хитлер, нито от бомбите му, но може би така щеше да ги убеди.

Татко се усмихна и я потупа по рамото.

— Няма за какво да се тревожиш, момичето ми. Всички правим каквото можем, за да развалим удоволствието на Хитлер: мама започна работа в един завод за муниции, а аз работя нощна смяна. Вече не пускат бомби, няма отровен газ, кварталът ни е, какъвто е бил винаги.

Какъвто е бил винаги. Мередит си представи мръсните стари улици и собственото си мрачно лице на тях и в този миг с болезнена яснота призна колко отчаяно копнее да остане в Милдърхърст. Обърна се към замъка, преплете пръсти и й се прииска да повика Джунипър само със силата на необходимостта си от нея, прииска й се да се появи Сафи и да каже точно каквото трябва, да убеди мама и татко, че не е правилно да я отвеждат у дома, че трябва да й позволят да остане.

Може би по силата на някакъв странен усет като близначка Пърси избра този момент да се намеси.

— Господин и госпожо Бейкър — каза тя и потупа края на цигарата си по сребърната табакера с вид на човек, който иска да бъде другаде, — разбирам, че сигурно много ви се иска Мередит да си бъде у дома при вас, но ако инвазията продължи…

— Прибираш се с нас днес следобед, госпожичке, и това е.

Мама беше настръхнала. Тя дори не погледна Пърси, а впери в Мередит поглед, който обещаваше жестоко наказание впоследствие.

Очите на Мередит се насълзиха зад очилата.

— Няма.

— Не говори така с майка си — изръмжа татко.

— Е — рязко се намеси Пърси, повдигна капака на чайника и огледа съдържанието му. — Чайникът е празен. Извинете ме, ще отида да го напълня. В момента нямаме достатъчно прислуга. Военновремеви икономии.

Тримата я проследиха с поглед, докато се оттегля, после мама изсъска на татко:

— В момента нямаме достатъчно прислуга. Чу ли това?

— Стига, Ани.

Татко не обичаше сблъсъците. Той беше човек, чийто впечатляващ ръст въздействаше достатъчно възпиращо и рядко му се налагаше да прибягва до удари. Мама обаче…

— Тази жена ни гледа високомерно, откакто сме пристигнали. Военновремеви икономии, как пък не — я виж това място — махна тя към замъка. — Сигурно си мисли, че трябва да се спусна да й помагам.

— Не е вярно! — възрази Мередит. — Те не са такива.

— Мередит.

Татко все още беше забол поглед в земята, но повиши тон почти умолително и я стрелна с поглед изпод сключените си вежди. Тя знаеше, че обикновено той разчита Мередит да стои мълчаливо до него, докато мама и Рита крещят. Не и днес обаче, днес тя не можеше просто да стои и да бездейства.

— Но, татко, виж как специално са се подготвили за чая…

— Престани да нахалстваш, госпожичке. — Мама вече беше на крака и дръпна Мередит за ръкава на новата й рокля по-силно, отколкото трябваше. — Отивай вътре и си събирай нещата. Истинските си дрехи. Влакът тръгва скоро и ние ще се качим.

— Не искам да тръгвам — заяви Мередит и настойчиво се обърна към баща си. — Позволи ми да остана, татко.

— Ха! — пренебрежително махна с ръка мама. — Прекрасно виждам на какво си се научила тук с твоята лейди Безделие — как да отговаряш на родителите си. Виждам и какво си забравила: коя си и откъде си. — Тя размаха пръст към татко. — Казах ти, че изобщо не биваше да изпращаме децата. Ако си бяха останали у дома, както настоявах…

— Стига! — избухна татко най-накрая. — Стига, Ани. Седни. Няма никаква нужда от това — тя се прибира у дома с нас.

— Не!

— О, напротив — увери я мама и замахна с изпъната длан. — И те чака хубав тупаник, само да се приберем.

— Стига толкова! — Татко вече се бе изправил и стисна китката на мама. — За бога, Ани, престани. — Очите му потърсиха нейните и помежду им се случи нещо. Мередит видя, че майка й отпусна ръка. Татко й кимна. — Всички се поразгорещихме малко, това е.