Кейт Мортън - Отминали времена

Неговото тълкуване на положението ме учуди, загрижеността в гласа му ме трогна. Рита намекваше, че мама и татко са сноби, че се отнасят високомерно с другата страна на семейството, но да чуя тези думи от устата на татко… Е, започнах да се чудя дали нещата всъщност са толкова ясни, колкото си представях.

— Животът е твърде кратък, за да допускаме разриви, Еди. Днес си тук, утре те няма. Не знам какво се е случило между теб и майка ти, но тя е нещастна, това прави и мен нещастен, а аз съм един възрастен мъж, който се възстановява след инфаркт, така че чувствата ми следва да бъдат взети под внимание.

Усмихнах се, той също.

— Сдобри се с нея, Еди, скъпа. — Кимнах. — Главата ми трябва да е бистра, ако искам да разгадая тази история с „Човека от калта“.

По-късно през нощта седях върху леглото си, разтворила страниците с обяви за наеми пред себе си, заграждах с кръгчета наемите за апартаменти, които нямаше никаква надежда да си позволя, и мислех за чувствителната, забавна, смееща се и плачеща жена, която не бях имала шанс да опозная. Загадка на една от онези снимки с дати — квадратни, със заоблени краища и меки, пастелни тонове, — облечена с клоширани панталони и блуза на цветя, стиснала ръката на малко момче с подстригана на паничка коса и кожени сандали. Момче, което обичаше да скача и чиято смърт не след дълго щеше да я съкруши.

Мислех и за предположението на татко, че мама вини себе си за смъртта на Даниъл. За убеждението й, че е заслужавала да изгуби дете. Нещо в начина, по който го каза, може би как употреби думата „изгубила“, в подозрението му, че това е свързано с нейно спречкване с баба, ме накара да се замисля за последното писмо на мама до родителите й. За молбите да й позволят да остане в Милдърхърст, за настойчивото й твърдение, че най-сетне е установила къде й е мястото, за увереността й, че този избор не означава, че баба я е „изгубила“.

Имаше връзки, усещах ги, но коремът ми не даваше пет пари. Той най-безцеремонно ме принуди да прекъсна и ми напомни, че не съм яла нищо след лазанята на Хърбърт.

Къщата беше притихнала и аз внимателно тръгнах по тъмния коридор към стълбите. Почти бях стигнала, когато забелязах тънка ивица светлина под вратата на мамината спалня. Поколебах се, в ушите ми отекна обещанието, което бях дала на татко, че ще оправя нещата. Шансовете ми не бяха големи — мама умее по-добре от всеки друг да се плъзга високомерно по тънък лед, — но за татко беше важно, затова си поех дълбоко дъх и почуках съвсем лекичко на вратата. Нищо не последва и за миг си помислих, че съм спасена, но после отвътре се разнесе тих глас:

— Еди? Ти ли си?

Отворих вратата и заварих мама седнала в леглото под любимата ми картина на пълната луна, която превръща черното като женско биле море в живак. Очилата й за четене бяха кацнали на върха на носа, а романът „Последните дни на Париж“ беше облегнат на коленете й. Примигна и ме изгледа с изражение на напрегната несигурност.

— Видях, че свети.

— Не можах да заспя — обясни тя и наклони книгата към мен. — Понякога четенето помага.

Кимнах в знак на съгласие и после двете се смълчахме. Коремът ми забеляза тишината и се възползва от възможността да я запълни. Тъкмо щях да се извиня и да избягам в кухнята, когато мама каза:

— Затвори вратата, Еди.

Подчиних се.

— Моля те. Влез и седни.

Свали очилата си и ги провеси на верижката над леглото си. Седнах предпазливо и се облегнах на дървената табла на същото място, както правех сутрин на рождените си дни като малка.

— Мамо — подех, — аз…

— Имаше право, Еди. — Тя пъхна отбелязалката в романа, затвори книгата, но не я остави върху нощното шкафче. — Наистина те заведох в Милдърхърст. Преди много години.

Изведнъж ми се доплака.

— Беше още съвсем мъничка. Не допусках, че помниш. Не останахме дълго. Както обикновено, нямах смелост да стигна по-далече от портата. — Мама не ме поглеждаше в очите, а силно притискаше романа към гърдите си. — Не беше редно да се преструвам, че си си въобразила цялата история. Просто… се стъписах, когато ме попита. Не бях подготвена. Не исках да те лъжа. Можеш ли да ми простиш?

Възможно ли е човек да не отстъпи пред такава молба?

— Разбира се!

— Обичах това място — каза тя с изпънати устни. — Не исках да си тръгвам от там.

— О, мамо!

Искаше ми се да се протегна и да я докосна.

— Обичах и нея — Джунипър Блайд.

Тогава тя вдигна поглед и изражението й беше толкова объркано, толкова отчаяно, че дъхът ми спря.