Кейт Мортън - Отминали времена

— Ти си й изпратила ръкопис? Нещо, което си написала?

— Беше детинска измишльотина, отдавна съм го надраснала.

Но понеже избягваше погледа ми, заключих, че е било много повече от това. Искаше ми се да я притисна повече, да я попитам дали продължава да пише, дали е запазила някои от нещата си и няма ли да ми ги покаже. Но не го сторих. Мама отново гледаше писмото с толкова печално изражение, че просто не можех.

— Били сте близки приятелки — казах.

— Да.

„Моята първа и единствена приятелка, обичах я“ — беше казала мама, а Джунипър го беше написала. Но въпреки това се бяха разделили през 1941 година и повече не бяха осъществявали връзка.

— Какво иска да каже Джунипър, мамо? Какво има предвид с това, че нещо се е случило?

Мама заглади писмото.

— Най-вероятно означава, че Томас е избягал с друга жена. Ти ми го каза.

Така беше, но само защото го мислех по онова време. Вече не смятах, че е така, не и след като говорих с Тео Кавил.

— Ами онова в края — че е уплашена? Какво иска да каже?

— Малко е странно — съгласи се мама. — Допускам, че тя помнеше този разговор като пример за приятелството ни. Прекарвахме заедно толкова много време, правехме толкова много неща — не съм сигурна защо Джунипър спомена точно това. — Погледна ме и аз разбрах, че е искрено озадачена. — Джунипър беше безстрашен човек, на нея дори не й хрумваше да се страхува от нещата, от които обикновено се боят другите хора. Плашеше я единствено мисълта, че ще стане като баща си.

— Като Реймънд Блайд? В какъв смисъл?

— Така и не ми каза, не точно. Той беше объркан възрастен джентълмен и писател, също като нея — обаче вярваше, че героите му оживяват и щели да го погнат. Веднъж го срещнах погрешка. Обърках се и се озовах в неговата кула — беше много плашещ. Сигурно това е имала предвид.

Със сигурност беше възможно, върнах се мислено към посещението си в село Милдърхърст и историите, които ми разказаха за Джунипър. Периодите от време, които й се губеха. Сигурно за момиче, което получава такива кризи, е било много мъчително да наблюдава как на стари години баща й постепенно губи разсъдък. Оказва се, че е имала основание да се тревожи.

Мама въздъхна и разроши косата си с една ръка.

— Всичко обърках. Джунипър, Томас… а сега и ти си търсиш квартира под наем заради мен.

— Това не е вярно — усмихнах се. — Преглеждах обявите за наеми, понеже съм на трийсет години и не мога да живея у дома завинаги, независимо че чаят, който ти приготвяш, е много по-вкусен.

Тогава тя също се усмихна, а аз усетих прилив на дълбока обич, вълнуващо усещане, дремало много дълго време.

— Освен това аз обърках всичко. Не биваше да чета писмата ти. Можеш ли да ми простиш?

— Не е нужно да питаш.

— Просто исках да те опозная по-добре, мамо.

Тя докосна ръката ми леко като перце — разбираше ме.

— От тук чувам как стомахът ти се бунтува, Еди. Да слезем в кухнята да ти приготвя нещо за хапване.

Докато си блъсках главата какво се е объркало между Томас и Джунипър и дали изобщо има някаква вероятност да узная, се случи нещо напълно неочаквано. Беше сряда по обед и двамата с Хърбърт се връщахме с Джес от обичайната ни разходка из Кенсингтън Гардънс. Обърнете внимание, че връщането ни беше много по-живописно, отколкото подсказва описанието: Джес не обича да върви, безпрепятствено демонстрира настроенията си и изразява протеста си, като спира през петнайсет метра или души из канавките, преследвайки най-различни загадъчни миризми.

С Хърбърт я чакахме да се върне от поредното душене, когато той попита:

— Как е животът на семейния фронт?

Разказах му сбита версия на последните събития.

— Не искам да прибързвам, но според мен стигнахме пред нова и по-ярка зора.

— Значи, засега си преустановила плановете да се преместиш? — попита той и отклони Джеси от купчина подозрително вонлива пръст.

— Боже, не! Баща ми намеква, че ще ми купи личен халат и ще сложи трета закачалка в банята, само да се изправи на крака. Боя се, че ако не се откопча скоро, с мен ще е свършено завинаги.

— Звучи ужасно. Нещо от обявите?

— Много. Но трябва да изкрънкам от шефа си огромно увеличение на заплатата, за да си ги позволя.

— А какви са шансовете ти?

Размърдах неопределено пръсти.

— Е — каза Хърбърт и ми подаде каишката на Джеси, за да извади цигарите си, — шефът ти може и да не ти увеличи заплатата, но пък има идея.

— Каква идея? — извих вежди.