Кейт Мортън - Отминали времена

Том се помъчи да възвърне донякъде достойнството си, реши, че панталоните ще му помогнат в това отношение, и ги навлече върху мокрите си гащета. Опитваше се да изглежда авторитетно, стараеше се напрежението да не го направи твърде наперен. Беше учител, за бога, скоро щеше да стане войник, не можеше да е толкова трудно. Не е лесно обаче да излъчваш професионализъм, когато стоиш бос и полугол в чужда градина. Всичките му по-ранни прозрения относно глупостта на законите, закрилящи собствеността, сега му се струваха нелепи, ако не и напълно измамни, затова преглътна и каза възможно най-спокойно:

— Казвам се Томас Кавил. Аз съм учител. Дойдох да проверя как е една моя ученичка, която мисля, че е евакуирана при вас. — От него капеше вода, топла струйка се стичаше по корема му и Томас добави навъсено: — Аз съм неин учител.

Което, разбира се, вече беше казал.

Тя се приближи и вече го наблюдаваше от средата на басейна, изучаваше го и сякаш си водеше записки наум. Заплува под вода като сребриста ивичка и се появи в края на басейна, притисна ръце една върху друга към каменния перваз и положи брадичката си върху тях.

— Мередит.

— Да — въздъхна той облекчено. Най-сетне. — Да, Мередит Бейкър. Идвам да проверя как е тя. Дали всичко е наред.

Раздалечените очи се спряха върху него, но бе невъзможно да разгадае чувствата на жената. После тя се усмихна и лицето й се преобрази по трансцендентен начин, когато си пое дъх и каза:

— Ами най-добре я попитайте лично. Скоро ще дойде. Сестра ми й взема мярка за роклите.

— Ами добре. Това е добре.

Целта беше спасителният му пояс и той се вкопчи в него с признателност и без никакъв срам. Пъхна ръце в ръкавите на ризата си и приседна в края на най-близкия затоплен от слънцето шезлонг, а после извади от чантата си папката и списъка. Престори се, че съдържащата се в него информация страшно го интересува, нищо че би могъл да я изпее наизуст. Нямаше да е зле отново да я прочете: искаше да бъде сигурен, че когато някой от родителите на учениците му в Лондон го попиташе, ще може да отговори на въпросите им честно и уверено. Повечето от децата бяха настанени в селото, две бяха в дома на викария, едно — във фермата малко по-надолу, а Мередит, помисли си той и хвърли поглед през рамо към армията от комини над далечните дървета, беше отишла най-далече. В замък, ако се вярва на адреса в списъка. Надяваше се да надникне вътре, и не само да надникне, ами и да поразгледа. Досега местните дами бяха дружелюбни, канеха го на чай и торта, суетяха се дали е хапнал достатъчно.

Рискува да погледне отново към съществото в басейна и реши, че няма никаква вероятност да получи покана от нея. Вниманието й беше насочено другаде, затова той си позволи да я поразгледа. Момичето беше озадачаващо: явно беше сляпа за него и за чара му. До нея той се чувстваше обикновен, а не беше свикнал с това. Отдалече обаче и с малко поуспокоена гордост Том успя да преодолее суетата си достатъчно дълго, за да се запита коя е тя. Дамите от местната доброволческа организация му бяха казали, че замъкът е собственост на някой си господин Реймънд Блайд, писател („Истинската история на Човека от калта“ — със сигурност сте я чели?), който вече бил стар и болен, но Мередит била в добри ръце при двете му дъщери близначки, стари моми, които щели да се грижат прекрасно за горкото, останало без дом дете. Не бяха споменали замъкът да има и друг обитател и Том беше допуснал, ако изобщо се беше замислил по въпроса, че с господин Блайд и близначките се изчерпват жителите на замъка Милдърхърст. Определено не беше очаквал това момиче, тази жена, тази млада и непроницаема жена, която определено не беше стара мома. Не беше сигурен защо, но изведнъж му се стори невероятно неотложно да научи повече за нея.

Тя го пръсна и той отмести поглед, поклати глава и се усмихна на собственото си непростимо самомнение. Том се познаваше достатъчно и съзнаваше, че интересът му към нея е в пряка зависимост от нейната липса на интерес към него. Още от дете го движеше най-безсмисленият от всички мотиви: желанието да притежава точно онова, което не може. Трябваше да престане. Тя беше просто момиче. Едно ексцентрично момиче.

Разнесе се шумолене и един дръглив лабрадор изхвърча през листака, погнал провисналия си език. След него се появи Мередит с усмивка на лицето, която му разкри всичко за начина, по който се чувства. Том толкова се зарадва да я види — късче нормалност с очила, — че едва не се спъна, забързан да я поздрави.