Кейт Мортън - Отминали времена

Пърси превали хълма и хлътна в следващата долчинка, а на лицето й грееше широка усмивка. Целият пейзаж беше позлатен, птици чуруликаха по дърветата, а в слънцето се усещаше лятна жега. Беше септември в Кент и Пърси почти успя да се убеди, че е сънувала съобщението от предишния ден. Мина напряко през Блекбъри Лейн, обиколи езерото, после слезе от колелото и го забута по тесния участък покрай потока.

Пърси подмина първата двойка малко след като пое по тунела — момче и момиче, немного по-големи от Джунипър, с еднакви противогази, преметнати през рамо. Държаха се за ръце и бяха навели глави една до друга, докато си говореха сериозно и тихо, затова почти не забелязаха присъствието й.

След малко се появи втора двойка деца, снаряжена почти по същия начин, а после и трета. Пърси кимна за поздрав на последните и веднага й се прииска да не го беше правила. Момичето й се усмихна стеснително и се притисна към ръката на момчето, а двамата се спогледаха с младежка нежност, от която бузите на Пърси пламнаха, понеже тутакси се почувства като несъобразителна натрапница. Блекбъри Лейн беше любимото място на младите двойки още откакто самата тя беше момиче, а несъмнено и много преди това. Пърси го знаеше по-добре от мнозина. Нейната лична любовна история се развиваше години наред в най-строга секретност, не на последно място понеже нямаше никаква възможност да завърши с брак.

Би могла да направи и по-простичък романтичен избор, имаше подходящи мъже, в които би могла да се влюби, с които би могла да се ухажва открито и без да изложи семейството си на присмех, но любовта не е толкова мъдра, не и според опита на Пърси: любовта не зачита обществените ограничения, не се съобразява с класовите различия, нито с благоприличието в добрия стар смисъл на думата. Колкото и да се гордееше с прагматизма си, Пърси не устоя на повика на любовта и му се подчини. Тя се отдаде и се обрече цял живот на многозначителни погледи, тайно изпратени писма и редки, невероятни любовни срещи.

Бузите на Пърси пламнаха, докато вървеше — нищо чудно, че изпитваше специална близост с тези млади влюбени. После сведе глава и насочи вниманието си към нападалите по земята листа, без да обръща внимание на минувачите, докато не излезе на пътя, отново яхна велосипеда и се понесе надолу към селото. Докато караше, се запита как е възможно грамадната военна машина да се върти с грохот, като светът все още е толкова красив, по дърветата има птици, в полето — цветя, когато сърцата на влюбените все още преливат от любов.

За пръв път усети, че й се пишка, още докато бяха сред сивите и изцапани със сажди лондонски сгради. Тя долепи крачета едно до друго, притисна куфара към скута си и се запита за къде пътуват и след колко време ще пристигнат. Чувстваше се лепкава и изморена, вече си беше изяла всички пакетирани сандвичи с мармалад и изобщо не беше гладна, обаче й беше скучно и прекрасно помнеше, че е видяла сутринта мама да пъха в куфара половин килограм шоколадови бисквити, подобряващи храносмилането. Отвори закопчалките и открехна капака: надникна в тъмната кухина, после промуши ръчичка и зарови. Можеше да вдигне капака докрай, разбира се, но беше по-добре да не тревожи Рита с резки движения.

Там беше палтенцето, което мама беше будувала по цели нощи, за да довърши, малко по-наляво имаше консерва с кондензирано мляко, която на Мередит беше строго наредено да подари на домакините си, когато пристигне, зад нея — половин дузина пухкави хавлиени кърпи, които мама настоя Мередит да вземе по време на неловък разговор, който накара момичето да се гърчи смутено.

— Твърде вероятно е да станеш жена, докато си далече от къщи, Мери — каза мама. — Рита ще е до теб, за да ти помага, но трябва да си подготвена.

Рита се беше ухилила, Мередит потрепери ужасено и се запита дали няма някакъв шанс да се окаже рядко биологично изключение. Плъзна пръсти по тетрадката си, за да заглади корицата, и после — хоп! Отдолу напипа хартиения плик с бисквитите. Шоколадът се беше поразтопил, но тя успя да измъкне една бисквитка. Обърна гръб на Рита и загриза.

Зад нея едно от момчетата запя позната песен:

Мередит сведе поглед към собствения си противогаз. Натъпка бисквитката в уста и измете с ръка трохите от капака на кутията. Глупавата чудесия с отвратителната й миризма на гума и ужасното усещане, че я изтръгваш от кожата си, докато я сваляш. Мама ги накара да обещаят, че ще носят противогазите си, докато са далече от къщи, че ще ги носят винаги, и Мередит, Ед и Рита кимнаха неохотно в знак на съгласие. По-късно Мередит чу как мама признава пред съседката госпожа Пол, че по-скоро би умряла от газа, отколкото да се подложи на отвратителното задушаваше под маската, и Мередит реши да се избави от противогаза си при първа възможност.