Осем минути по-късно писна сирената за въздушно нападение и настана същински ад. Възрастната госпожа Никълсън търчеше нагоре-надолу по улицата в истерия, като редуваше молитвите към Бога с паникьосани изявления за предстоящата гибел. Мойра Сиймор, която беше местната отговорничка на Гражданска защита, шумно започна да дава сигнал за обгазяване и хората се пръснаха по къщите за противогазите си, а инспектор Уайтли лъкатушеше с велосипеда си из гъмжащия хаос, провесил върху тялото си табела „Всички в укритията“.
Мередит наблюдаваше ококорена, попиваше с поглед хаоса, после вдигна очи към небето в очакване на вражеските самолети и чудейки се как ли изглеждат, как ли ще я накара да се почувства появата им, дали ще съумее да пише достатъчно бързо, за да запише всичко случващо се, когато изведнъж мама стисна ръката й и помъкна нея и Рита надолу по улицата към убежището в парка. В бързината Мередит изпусна тетрадката си, която хората стъпкаха, тя измъкна ръката си и се наведе да си я вземе, обаче мама й кресна, че няма време, а лицето й беше толкова пребледняло и гневно, че конското по-късно явно нямаше да й се размине, но Мередит просто нямаше друг избор. И дума не можеше да става да зареже тетрадката си. Хукна обратно, шмугна се ниско в навалицата от бягащи съседи, грабна тетрадката — изпомачкана, но невредима — и се върна при вбесената си майка, чието лице вече не беше бяло, а червено като кетчуп. Когато стигнаха в укритието и установиха, че са си забравили противогазите, вече звучеше сигналът за край на нападението, Мередит си беше спечелила едно плясване през краката, а мама беше решила да ги евакуира още на следващия ден.
— Здрасти, хлапе.
Мередит отвори насълзените си очи и видя господин Кавил, застанал на пътеката. Бузите й тутакси поруменяха и тя се усмихна, проклинайки връхлетелия я в този момент спомен как Рита се хили на Люк Уотсън.
— Нещо против да погледна табелката с името ти?
Тя изтри очи под очилата си и се приведе по-близо към него, за да прочете картончето с името й, провесено на шията. Навсякъде имаше хора, които се смееха, плачеха, крещяха, въртяха се отново и отново, и за един миг двамата с господин Кавил останаха самички насред вихъра. Мередит притаи дъх, съзнавайки, че сърцето й е започнало да бие като лудо в гърдите, и наблюдавайки устните му, които изричаха написаното на табелката — собственото й име, — а после и усмивката му, щом се увери, че всичко е наред.
— Виждам, че си носиш куфар. Майка ти сложи ли вътре всичко от списъка? Имаш ли всичко необходимо?
Мередит кимна, после поклати глава. Изчерви се, понеже в съзнанието й се появиха думите, които никога, абсолютно никога не би се осмелила да изрече на глас: „Моля ви, почакайте ме, господин Кавил, почакайте да порасна още малко — да стана на четиринайсет, може би на петнайсет — и после двамата ще се оженим“.
Господин Кавил отбеляза нещо на формуляра си и сложи капачката на писалката си.
— След малко се качваме на влака, Мери. Носиш ли си нещо, с което да се занимаваш?
— Нося си тетрадката.
Кавил се засмя, понеже тъкмо той й я беше дал като награда, задето се е представила толкова хубаво на изпитите.
— Разбира се, чудесно. В такъв случай се постарай да опишеш всичко. Всичко, което виждаш, мислиш и чувстваш. Със своите думи, важно е.
После й даде едно шоколадче, намигна й, а Мередит се усмихна широко, когато той продължи по пътеката и сърцето й се разду огромно като диня в гърдите.
Тетрадката беше най-скъпоценното притежание на Мередит. Първият й истински дневник. Имаше я вече дванайсет месеца, но не беше написала вътре нито думичка, дори името си. И как би могла? Мередит толкова харесваше красивата тетрадчица, гладката кожена подвързия и правите редове на всяка страница, закрепената за подвързията панделка, с която да отбелязва страниците, че й се струваше огромно светотатство да я развали с драсканиците си, със собствените си глупави изречения за собствения си живот. Много пъти я вадеше от скривалището й само за да я подържи на коляното си, да почувства огромното удоволствие, че притежава подобно нещо, а после отново я прибираше.
Господин Кавил се помъчи да я убеди, че не е толкова важно какво пише, а как го пише.
— Няма двама души, които да възприемат и да чувстват нещата еднакво, Мери. Трудното е да пишеш правдиво. Не прави нищо приблизително. Не се примирявай с най-лесното съчетание от думи. Вместо това потърси онези, които обясняват точно какво мислиш. Какво чувстваш.
Читать дальше