Кейт Мортън - Отминали времена

Беше тъмно като в рог, когато се прибрах, и на пръсти се качих предпазливо по стълбите, за да не събудя господаря на звънеца. Настолната ми лампа светеше мъжделиво, къщата издаваше странни нощни шумове, а аз приседнах на ръба на леглото с кутията в скута. Може би тогава си казах, че бих могла да направя нещата различно. Пред мен се отваряха два пътя и аз можех да тръгна по който и да е от двата. След нищожно колебание отворих капака и извадих отвътре пликовете, а докато ги разлиствах, забелязах, че са старателно подредени по дати. Върху коленете ми изпадна снимка — две момиченца, широко усмихнати пред обектива. В лицето на по-малкото и по-тъмното разпознах майка ми — сериозни кафяви очи, костеливи лакти, късо подстригана коса, както разумно предпочиташе баба, а другото беше по-голямо момиче с дълга руса коса. Джунипър Блайд, разбира се. Помнех я от книгата, която купих в село Милдърхърст — това беше детето с искрящите очи, но пораснало. Решително прибрах снимката и писмата обратно в кутията — оставих само първото и го разгърнах. Датата беше 6 септември 1939 година, написана с четлив почерк в горния десен ъгъл.

„Скъпи мамо и татко — започваше писмото с големи заоблени букви. — Много ми липсвате и двамата. А аз липсвам ли ви? Сега съм в провинцията и всичко е много различно. Първо, има крави — знаете ли, че те наистина мучат? Много силно. Много се стреснах, когато ги чух за пръв път.

Живея в замък, в истински замък, обаче не изглежда както си го представяте. Няма подвижен мост, но има кула, три сестри и един възрастен мъж, когото никога не виждам. Знам, че е тук, понеже сестрите говорят за него. Наричат го «татко» и пише книги. Истински, каквито вземаме от библиотеката. Най-малката сестра се казва Джунипър, на седемнайсет години е и има красиви големи очи. Тя ме доведе в Милдърхърст. Между другото, знаете ли от какво се прави джин — от плодовете на хвойната 15 15 «Джунипър» на английски означава «хвойна». — Б.пр. .

Тук има и телефон, така че ако имате време и господин Уотърман от магазина няма нищо против, бихте могли…“

Бях стигнала до края на първата страница, но не я обърнах. Седях неподвижно, сякаш внимателно се вслушвах в нещо. И май наистина беше така — понеже гласът на онова момиченце се носеше от кутията за обувки и вече отекваше в тъмните ъгли на стаята. Сега живея в провинцията… наричат го „татко“… има кула, три сестри… Ето такива са писмата. Разговорите заглъхват почти веднага, обаче написаните думи остават. Тези писма бяха малки пътешественици във времето. Петдесет години бяха лежали търпеливо в кутията си и бяха чакали да ги намеря.

Фаровете на минаваща по улицата кола хвърлиха сребристи отблясъци между пердетата ми и по тавана се проточиха светли гирлянди. После отново тишина, мрак. Обърнах страницата и продължих да чета, а в гърдите ми започна да напира напрежение, сякаш нещо топло и твърдо притискаше ребрата ми отвътре. Усещането малко приличаше на облекчение и колкото и да е странно, уталожи някаква чудата носталгия. Но в това нямаше никакъв смисъл, само дето гласът на момиченцето беше толкова познат, че четенето на писмата приличаше на среща със стар приятел. С някой, когото познавах отдавна…

Лондон, 4 септември 1939 г.

Мередит никога не беше виждала баща си да плаче. Бащите не правеха така, поне нейният (и всъщност той не плачеше, още не, но всеки момент щеше), и така тя се увери, че онова, което им казват, не е вярно, че не заминават на никакво пътешествие и че то няма да свърши скоро. Че този влак ще ги отведе далече от Лондон и че всичко ще се промени. Докато гледаше как широките четвъртити рамене на баща й се тресат, как волевото му лице е необичайно сгърчено, как устните му са толкова силно стиснати, че почти не се виждат, й идеше да ревне толкова силно, колкото бебето на госпожа Пол, когато е гладно. Но не го направи, не можеше, не и пред Рита, която седеше до нея и само чакаше причина отново да я ощипе. Вместо това Мередит вдигна ръка, баща й направи същото, а после тя се престори, че някой я вика, и се извърна, за да не се налага да го гледа повече и двамата да престанат да се държат толкова ужасно смело.

По време на втория срок в училището имаше тренировки и баща й повтаряше всичко до късно вечер, разказваше им отново и отново как като момче заминал за Кент да бере хмел с родителите си: за слънчевите дни, за песните край лагерния огън вечер, за красивата провинция, зелена, уханна и безкрайна. И макар Мередит да харесваше разказите му, понякога хвърляше поглед към мама и тогава в корема й се образуваше бучка от тревожно предчувствие. Майка им стоеше приведена над мивката — фигурка с щръкнали хълбоци, колене и лакти — и лъскаше тиганите до блясък с онова неистово съсредоточаване, което винаги предвещаваше мрачни времена.