Кейт Мортън - Отминали времена

Имаше само едно неудобство за нашия щастлив клуб на почитателите на „Човека от калта“ от семейство Бърчил. И това беше мама. Макар че увлечението ни по Милдърхърст беше възникнало по съвсем невинен начин, ние, двамата с татко, се чувствахме подличко, докато седяхме зад затворената врата и възкресявахме един свят, за който мама категорично отказваше да говори и над който тя имаше много по-големи права от нас. Знаех, че ще се наложи да поговоря с нея за това, знаех също, че разговорът ще бъде неприятен.

Откакто се бях пренесла обратно у дома, отношенията ни с мама се върнаха в обичайното си русло. Донякъде наивно си бях представяла, че взаимоотношенията ни ще преживеят някакъв нежен ренесанс, че ще си създадем някакви навици, че ще разговаряме често и с лекота, и дори, че мама ще оголи душата си и ще разкрие тайните си. Изглежда, се надявах това да се случи. Излишно е да казвам, че не стана. Всъщност макар мама да се радваше, че съм там, да беше признателна, че помагам на татко, и макар да беше много по-толерантна към различията помежду ни, отколкото в миналото, в други отношения ми се струваше по-дистанцирана от всякога, разсеяна и много, много мълчалива. Отначало допусках, че е заради инфаркта на татко, че тревогата, последвана почти веднага от облекчение, я е подтикнала към преосмисляне на нещата, но седмиците се нижеха, подобрение не настъпваше и аз започнах да се чудя. Забелязах, че понякога както върши нещо, тя изведнъж спира, подпира ръце на пълната със сапунена пяна кухненска мивка и вперва празен поглед през прозореца. А изражението й е толкова далечно, толкова объркано и смутено, все едно е забравила къде се намира и коя е.

Точно в такова разположение на духа я заварих една вечер, когато отидох да призная какво чета на татко.

— Мамо? — повиках я. Тя явно не ме чу, затова се доближих и спрях до ъгъла на масата. — Мамо?

Извърна се от прозореца.

— О, здравей, Еди. Много е красиво по това време на годината, нали? Тези дълги, късни залези.

Застанах до нея на прозореца и загледах как последното прасковено притъмняваше на небето. Наистина беше красиво, но може би недостатъчно, че да заслужава чак толкова ревностното й внимание.

И понеже мама не продума още известно време, аз се прокашлях. Казах й, че чета на татко „Човека от калта“, после внимателно обясних обстоятелствата, довели до това, и по-конкретно — че не го бях планирала. Тя почти не ме чуваше, кимна леко, когато споменах колко очарован е татко от замъка — единственият признак, че изобщо ме е слушала. Когато й съобщих всичко, което ми се струваше съществено, млъкнах и зачаках, леко напрегната заради онова, което евентуално предстои.

— Много мило, че четеш на баща си, Еди. На него му е приятно. — Не точно такава реакция очаквах. — Тази книга се превръща в нещо като традиция в семейството ни. — Мимолетна усмивка. — Спътник по време на боледуване. Може би не помниш, но ти дадох тази книга, докато беше болна от заушки. Беше толкова нещастна, само това ми хрумна, за да те ободря.

Така. Значи, е била мама. Тя, а не госпожица Пери, ми беше избрала „Човека от калта“. Идеалната книга в идеалния момент.

— Помня — успях да кажа.

— Добре, че баща ти има за какво да си мисли, докато лежи в леглото. Още по-хубаво е, че го споделя с теб. Няма много посетители, както знаеш. Хората са заети, колегите му са на работа. Повечето изпратиха картички, пък и след като баща ти се пенсионира… е, времето си тече, нали така? Просто… човек трудно приема, че са го забравили.

Тя се извърна настрани, но преди това успях да забележа, че здраво е стиснала устни. Имах чувството, че вече не говори само за татко, и понеже в онзи момент всяка моя мисъл ме отвеждаше в Милдърхърст, при Джунипър Блайд и Томас Кавил, не можех да не се запитам дали мама не скърби за своя стара любов, за любовна връзка от далечното минало, преди да се запознае с баща ми, когато е била млада, впечатлителна и лесно ранима. Колкото повече размишлявах, колкото повече стрелках крадешком с поглед замисления й профил, толкова повече се гневях. Що за човек беше този Томас Кавил, който беше офейкал през войната и беше оставил подире си няколко разбити сърца. Горката Джунипър, която крееше в рушащия се бащин замък, и собствената ми майка, която десетилетия по-късно все още носеше в сърцето си своята лична мъка.

— Само помни едно, Еди — отново се обърна към мен мама и тъжните й очи потърсиха моите, — предпочитам баща ти да не разбира за моята евакуация.