Кейт Мортън - Отминали времена

Накрая издуха носа си и каза:

— Много се бях притеснила, Еди — призна и изтри отдолу очите си едно след друго, проверявайки дали кърпичката не размазва спиралата й.

— Знам, мамо.

— Просто надали бих могла… Ако се случи нещо… Ако го изгубя…

— Всичко е наред — успокоих я категорично. — Той е добре. Всичко ще се оправи.

Тя примигна срещу мен като животинче, заслепено от силна светлина.

— Да.

Научих номера на стаята от сестрата и двете поехме по осветените с флуоресцентни лампи коридори натам. Когато наближихме, мама спря.

— Какво има? — попитах.

— Не искам баща ти да се разстройва, Еди.

Нищо не отговорих, само се запитах защо изобщо смяташе, че възнамерявам да го разстройвам.

— Ще се ужаси, когато разбере, че спиш на някакъв диван. Знаеш колко се притеснява за стойката ти.

— Няма да е за дълго. — Погледнах към вратата. — Наистина, мамо, правя всичко възможно. Следя обявите за наеми, но няма нищо подходящо…

— Глупости. — Тя изпъна полата си и си пое дълбоко въздух. Без да ме поглежда в очите, заяви: — Имаш си чудесно легло у дома.

Ето как, трийсетгодишна, отново се оказах неомъжена жена, пренесла се в къщата на родителите си, в която е отраснала. В леглото от собственото ми детство, в късичкото ми легълце, под прозореца, който гледа към погребална агенция „Саймън и синове“. Все пак беше по-добре, отколкото преди: обожавам Хърбърт и разполагам с премного време за добрата стара Джес, обаче дано никога повече не ми се налага да си деля дивана с нея.

Самото преместване се осъществи относително безболезнено — не занесох много вещи. Беше временно решение, както обяснявах на всеки, готов да ме изслуша, затова ми се стори много по-разумно да си оставя кашоните у Хърбърт. Приготвих си един-единствен куфар и се върнах у дома, където всичко си беше почти каквото го бях оставила преди десетина години.

Семейната ни къща в Барнс е построена през шейсетте години и е купена чисто нова от родителите ми, докато мама била бременна с мен. Забележителното е, че в къщата никога не цари безпорядък. Ама изобщо. В домакинството на Бърчил си има система за всичко: пералното е пълно с многобройни кошове, в кухнята има кърпи с различен цвят, до телефона има бележник и писалка, която никога не липсва, няма дори едничък плик, изпъстрен с драскулки, адреси и наполовина изписани имена на хора, на които си забравил да звъннеш. Всичко е по конец. Нищо чудно, че като малка се мислех за осиновена.

Дори разчистването на тавана, което правеше татко, създаде съвсем прилична мъничка бъркотия — двайсетина кашона със залепени с тиксо за капака описи на съдържанието им и събирани около трийсетина година електроуреди, все още в оригиналните им опаковки. Все пак не можеха да останат завинаги в коридора и понеже татко се възстановяваше, а моите уикенди се оказаха напълно свободни, беше съвсем естествено аз да се заема със задачата. Работех като войник, само веднъж станах жертва на разсейването, когато се натъкнах на кашон с надпис „Вещи на Еди“, не се сдържах и го отворих. Вътре имаше цяла камара забравени предмети: бижута от макарони с олющена боя, порцеланова кутийка за дреболии с феи отстрани, а почти на дъното сред различните джунджурии и книжки — ах! — беше незаконно придобитата, абсолютно безценна и досега изгубена книга „Човека от калта“.

Докато държах тази мъничка и захабена с времето книжка във вече зрелите си ръце, ме заляха ярки спомени: самата аз като десетгодишна, излегната на дивана — толкова ясно се видях, че сякаш можех да се пресегна с показалец през годините и да докосна вълните с пръст. Усещах приятния покой на процеждащата се през стъклото слънчева светлина и мириса на успокоително топлия въздух: хартиени салфетки, ечемичена отвара с лимон и прелестни дози родителско състрадание. После видях как мама влиза през вратата с палто и с мрежа с покупки. Вади нещо от торбата и ми го подава — книга, която щеше да промени целия ми свят. Роман, написан от господина, в чийто дом е била евакуирана през Втората световна война…

Замислено потърках с палец релефните букви на корицата: Реймънд Блайд. „Може би ще ти повдигне духа — казала бе мама. — Според мен книгата е за малко по-големи читатели, обаче ти си умно момиче. Ако се понапънеш, всичко ще е наред.“ През целия си живот съм отдавала дължимото на библиотекарката госпожица Пери, че ме е насочила към подходящото за мен поприще, но докато седях на дървения под на тавана с „Човека от калта“ в ръце, друга мисъл започна да се оформя в тъничката струйка светлина. Зачудих се дали е възможно през цялото време да съм грешала, дали всъщност мама не е знаела коя е най-подходящата за мен книга за онзи момент, а госпожица Пери просто е намерила заглавието на рафтовете и го е донесла. Надали щях да се осмеля да попитам.