Кейт Мортън - Отминали времена

Усмихнах се.

— Той първият ти приятел ли беше?

Въобразявах ли си, че тя се поколеба?

— Да.

— Откраднала си гаджето на друга жена — подкачих я, за да придам известна лековатост на нещата, но всъщност си мислех за Джунипър Блайд и за Томас Кавил, затова бузите ми пламнаха. Бях твърде притеснена от собствената си нетактичност, за да обърна внимание на реакцията на мама, и продължих, преди да й дам време да отговори: — На колко години беше ти тогава?

— На двайсет и пет. Беше през 1952 година и току-що бях навършила двайсет и пет.

Кимнах, все едно пресмятам мислено, а всъщност се вслушвах в тъничкото гласче, което шептеше: „Дали моментът не е подходящ, така и така сме захванали темата, да поразпиташ за Томас Кавил?“. Подло гласче, срамувах се, че изобщо му обръщах внимание, но макар да не се гордея с този факт, наистина се изкушавах от предоставената възможност. Опитах да се убедя, че просто ще разсея мама от състоянието на татко, и казах почти без никаква пауза:

— На двайсет и пет. Не е ли малко късничко за първо гадже?

— Всъщност не — изстреля тя в отговор. — Времената бяха различни. Бях заета с други неща.

— Но после си срещнала татко.

— Да.

— И сте се влюбили.

Гласът й беше толкова тих, че по-скоро го прочетох по устните й, отколкото го чух.

— Да.

— Той ли беше първата ти любов, мамо?

Тя рязко си пое въздух и доби изражение, все едно й бях ударила шамар.

— Еди, недей!

Така. Леля Рита имаше право, той не беше първата й любов.

— Не говори в минало време.

Бръчиците покрай очите й бяха плувнали в сълзи. Почувствах се зле, все едно я бях зашлевила, особено когато се разрида тихичко на рамото ми — не плачеше, просто от очите й се стичаха сълзи, понеже мама никога не плаче. И макар да притискаше силно ръката ми към пластмасовия ръб на стола, аз не помръднах нито мускулче.

Навън далечният прилив на уличното движение продължаваше да се носи, току накъсвано от някоя сирена. Има нещо в болничните стени — направени са само от тухли и мазилка, обаче когато си между тях и извисиш глас, гъмжащият като кошер град навън изчезва, вече не е реален — той е отвън, пред вратата, обаче все едно е в някоя далечна вълшебна страна. Като Милдърхърст, хрумна ми, и там се бях почувствала откъсната по същия начин, бях усетила как замъкът ме поглъща, след като минах през входната врата, как светът навън се превърна в песъчинки и се разпадна. Смътно се запитах какво ли правят сестрите Блайд, с какво запълват дните и седмиците, откакто си бях заминала, трите заедно в онзи огромен и мрачен замък. Представите ми се нижеха една след друга като поредица от моментни снимки: Джунипър се носи плавно по коридорите с мърлявата си копринена рокля, Сафи изниква изневиделица и нежно я повежда обратно, Пърси намръщено оглежда от таванския прозорец владенията си като застанал на вахта капитан на кораб…

Мина полунощ, дежурните сестри се смениха, новите лица донесоха със себе си същото бърборене като преди. Смееха се край оживената и осветена рецепция: неустоим фар на всичко нормално, остров насред едно непреодолимо море. Помъчих се да подремна, използвайки чантата си като възглавница, но не успях. До мен седеше мама, дребничка, самотна и някак по-състарена от последния път, когато я бях видяла, и мислите ми трескаво рисуваха подробни сцени от живота й с татко. Представях си всичко съвсем ясно: празното му кресло, тихите хранения, секналия тропот от нещата, които не спираше да майстори. Колко ли сиротно беше у дома, колко спокойно, колко ли пълно с отгласи…

Ако изгубехме татко, щяхме да останем само двете. Две не е много, не дава възможност за никакви резерви. То е кротко число, което създава шанс за простички разговори, които не е нужно да прекъсваш, всъщност не е възможно да прекъснеш. Нито пък е необходимо. Това ли ни очакваше в бъдеще? Двете с мама си разменяме изречения, изказваме мнения, издаваме учтиви звуци, изричаме полуистини и пазим приличието? Мисълта беше непоносима и изведнъж се почувствах много, много самотна.

А когато съм най-самотна, брат ми ми липсва най-силно. Вече щеше да бъде зрял мъж, с непринудено поведение, мила усмивка и умение да развеселява мама. Даниъл от представите ми винаги знаеше точно какво да каже, изобщо не приличаше на клетата си сестра, която ужасно страда, задето е толкова вързана в езика. Погледнах към мама и се запитах дали и тя мисли за него, дали фактът, че е в болницата, събужда у нея спомени за малкото й момче. Не можех да я попитам обаче, защото ние не разговаряхме за Даниъл, точно както не разговаряхме за евакуацията й, за миналото й, за нещата, за които съжалява. Никога.