Кейт Мортън - Отминали времена

Завих по коридора и се озовах в ярко осветена ниша, където до стената имаше автомат за топли напитки. От онези с поставка за чашката и накрайник, който пуска шоколад на прах, кафе на гранули или гореща вода, зависи какво предпочиташ. Имаше пликчета с чай в един пластмасов поднос и аз сложих две в стиропорени чашки — едно за мама и едно за мен. Наблюдавах как пликчетата проточват ръждиви ленти във водата, после разбърках вътре малко мляко на прах, докато гранулките се разтворят изцяло, и понесох чашките обратно по коридора.

Мама пое своята безмълвно и улови с показалеца си плъзналата отстрани по чашката струйка. Държеше топлата чаша между пръстите си, но не отпиваше. Аз седях до нея и не мислех за нищо. Мъчех се да не мисля за нищо, докато мозъкът ми цъкаше някъде пред мен, и се чудех как е възможно да имам толкова малко спомени за татко. Истински спомени, не откраднати от снимки или от семейни истории.

— Бях му ядосана — каза мама накрая. — Повиших тон. Бях приготвила печеното и го бях поднесла на масата, за да го нареже, и макар че месото изстиваше навън, реших, че така му се пада — да яде студена храна. Мислех да отида да го доведа, но ми беше дошло до гуша да го викам, а той да не отговаря. Ами тогава ще ядеш студено печено, казах си. — Тя стисна устни, както правиш, когато ей сега ще се разплачеш и ти е трудно да говориш, но се надяваш да прикриеш този факт. — Пак беше прекарал на тавана целия следобед, сваляше разни кашони, задръстваше коридора — един бог знае как ще ги качим обратно горе, той няма да бъде в състояние… — Взираше се невиждащо в чая си. — Отишъл е в банята да се измие преди вечеря и точно там се е случило. Намерих го проснат до ваната, точно където ти припадна онзи път, когато беше мъничка. Миел си ръцете, затова бяха насапунисани.

Настана мълчание и аз се постарах да го запълня с нещо. В разговора има нещо утешително, той е подреден и служи като котва в действителността: не може да се случи нищо ужасно или неочаквано, докато се провежда рационален диалог.

— И ти повика линейка — подтикнах я аз с тон на детска учителка да продължи.

— Пристигнаха бързо, за щастие. Седнах до него, избърсах сапуна и те вече бяха там. Двама, мъж и жена. Реанимираха го и му направиха електрошок с онази машина.

— Дефибрилатор — подсказах.

— И му дадоха нещо, някакво лекарство, което да разтвори съсирените. — Тя се взираше в обърнатите си нагоре длани. — Още беше по фланелка и помня, че си помислих да му занеса чиста.

Мама поклати глава и аз не бях сигурна дали е от съжаление, че не го е направила, или от учудване, че й е хрумнало такова нещо, докато съпругът й е лежал в безсъзнание на пода. Реших, че в момента всъщност няма значение, че и бездруго не съм в положение да я съдя. Разбира се, съзнавах, че щях да съм там, за да й помогна, ако не бях при леля Рита по същото време, ровейки в миналото на майка си.

По коридора към нас се задаваше лекар и мама сплете пръсти. Аз се понадигнах, но той не забави крачка, а прекоси чакалнята и хлътна в друга врата.

— Е, надали ще чакаме още дълго, мамо.

Тежестта на неизреченото извинение накъдри думите ми и аз се почувствах ужасно безпомощна.

От сватбата на мама и татко има само една снимка. Сигурно са направили и други, които прашасват в някой забравен албум, обаче аз знам само за една снимка, запазена след отминалите години.

На нея са само те двамата, не е типичната сватбена снимка, на която семействата на младоженците се подреждат от двете страни на двойката в средата като криле — като криви криле, с които въпросното същество надали ще полети. На онази снимка техните несъвместими семейства са се стопили и са останали само те двамата, а мама го гледа в лицето като омагьосана. Татко сякаш сияе, което в известен смисъл си е така: сигурно се дължи на старите прожектори, които навремето са използвали фотографите.

И е толкова невъзможно млад, и двамата са. Татко още има коса на темето и изобщо не подозира, че тя няма да се задържи там. Няма представа, че ще му се роди син, а после ще го изгуби, че бъдещата му дъщеря толкова ще го озадачава и че съпругата му ще започне да го пренебрегва, че един ден сърцето му ще спре и ще го откарат в болницата с линейка, че съпругата му ще седи в чакалнята заедно с дъщеря му, която той просто не разбира, и двете ще го чакат да дойде на себе си.

На снимката нямаше нищичко от това, нито намек. Снимката е застинал миг — цялото им бъдеще лежи пред тях неизвестно, точно както би трябвало да бъде. Но в същото време бъдещето присъства на тази снимка, поне някаква версия на бъдещето. Долавя се в очите им, особено в нейните. Понеже фотографът е уловил не само двама млади на техния сватбен ден, уловил ги е как прекрачват един праг, уловил е вълна в океана точно преди да се разхвърчи на пяна и да се разбие в брега. А младата жена, майка ми, вижда нещо повече от младия мъж до нея, човека, когото все още обича, тя си представя целия съвместен живот, който ги очаква…