Кейт Мортън - Отминали времена

— Лельо Риииита — подканих я провлачено. — С кого може да се е срещала?

— Е, добре де. — Тя скръсти ръце, а гърдите й се долепиха една до друга и щръкнаха. Погледна ме право в очите. — Той беше учител или поне е бил преди войната. В Елефант и Касъл. — Пред очите ми се разкри прасковеното й деколте. — Уха! Много беше красив — и той, и брат му. Като филмови звезди, от онези силни и мълчаливи типове. Семейството му живееше на няколко пресечки от нас и дори баба ти намираше причина да излиза на стълбите, когато той минаваше. Всички момичета си падаха по него, включително майка ти. Както и да е — продължи Рита и отново сви рамене, — един ден ги видях заедно.

Нали сте чували да казват, че някой се пули? Е, аз се опулих.

— Моля? Къде? Как така?

— Проследих я. — Оправданието потисна всякакво неудобство или вина, ако изобщо изпитваше такова нещо. — Тя беше малката ми сестричка, не се държеше нормално, времената бяха опасни. Просто исках да се уверя, че е добре.

Пет пари не давах защо е проследила мама, исках да разбера какво е видяла.

— Но къде бяха? Какво правеха?

— Видях ги отдалече, но ми стигаше. Седяха на тревата в парка, плътно един до друг. Той говореше, тя слушаше — ама много съсредоточено, — после му подаде нещо и той… — Рита разклати празния пакет цигари. — Проклети нещица! Все едно сами се пушат!

— Леля Риииита!

Рязка въздишка.

— Целунаха се. Тя и господин Кавил, там, в парка, пред очите на всички.

Думите се сблъскаха, възпламениха се фойерверки, малки звездички грейнаха в тъмните ъгълчета на съзнанието ми.

— Господин Кавил?

— Не ме ли слушаш, Еди — учителят на майка ти, Томи Кавил.

Нямах думи, просто думите нямаха никакъв смисъл. Сигурно съм издала някакъв звук, понеже леля Рита вдигна ръка към ухото си и попита:

— Какво?

Аз обаче не можех да го повторя. Майка ми, моята невръстна майка, беше излизала на тайни срещи с учителя си, годеника на Джунипър Блайд, мъжа, в когото е била влюбена. Срещи, на които са си предавали разни неща и още по-важно, целували са се. И всичко това се бе случило през месеците, преди той да изостави Джунипър.

— Струваш ми се напрегната, скъпа. Искаш ли още една лимонада?

Кимнах, тя ми сипа, аз я изгълтах на един дъх.

— Знаеш ли, щом толкова те интересува, прочети писмата на майка си от замъка.

— Какви писма?

— Онези, които пишеше до Лондон.

— Никога няма да ми позволи.

Рита разгледа петното от боя на китката си.

— Не е нужно да знае.

Сигурна съм, че погледът ми казваше: „А?“.

— Бяха сред нещата на мама — обясни ми Рита, — които останаха при мен след смъртта й. Пазеше ги през всичките тези години като сантиментална стара глупачка, нищо че толкова я нараняваха. Беше суеверна, смяташе, че не бива да се хвърлят писма. Аз ги изнамерих обаче.

— О… не знам, не съм сигурна, че трябва…

— Това са просто писма — вирна тя брадичка и аз изпитах наивния оптимизъм на Полиана 13 13 Героиня от едноименния роман на Елинор Портър „Полиана“ (1913), донесъл известност на авторката си. Смята се, че популярното в САЩ „позитивно мислене“ води началото си от романите на Е. Портър. — Б.пр. . — Написани са, за да бъдат четени, нали така?

Кимнах. Колебливо.

— Може да ти помогнат да разбереш какви мисли са се въртели в главата на майка ти в онзи приказен замък.

Мисълта да прочета писмата на мама, без тя да знае, подръпна струните на вината в душата ми, но аз ги заглуших. Рита имаше право: писмата може и да бяха написани от мама, но бяха адресирани до семейството й в Лондон. Рита имаше пълното право да ми ги предаде, а аз имах пълното право да ги прочета.

— Добре — съгласих се пискливо. — Моля те.

Понеже животът понякога се стича така, докато седях и разгадавах тайните на мама със сестра й, от която тя най-много би желала да ги скрие, татко бе получил инфаркт.

Хърбърт ме очакваше с новината, когато се прибрах от леля Рита. Взе ръцете ми в своите и ми разказа какво се е случило.

— Ужасно съжалявам — каза. — Щях да ти съобщя и по-рано, но не знаех как.

— О… — Паниката ме сграбчи за гърдите. Завъртях се към вратата, после обратно. — Той…?

— В болницата е и е стабилизиран, струва ми се. Майка ти не каза много.

— Аз трябва да…

— Да, хайде, ще ти спра такси.

През целия път си приказвах с шофьора. Нисичък мъж с много сини очи и кестенява коса, която започваше да посребрява, баща на три малки деца. Докато ми разказваше за пакостите им и клатеше глава с онова уж отчаяно и развеселено изражение, с което родителите на малките деца прикриват гордостта си, аз се усмихвах и задавах въпроси, а гласът ми звучеше обикновено и дори безгрижно. Наближихме болницата и едва когато му подадох банкнота от десет лири, казах му да задържи рестото и му пожелах приятно прекарване на танцовото представление на дъщеря му, си дадох сметка, че е започнало да вали, а аз стоя на тротоара пред болницата в Хамърсмит без чадър и гледам как таксито се изгубва от поглед, докато баща ми лежи някъде вътре с болно сърце.