Кейт Мортън - Отминали времена

Може би описвам нещата в твърде романтична светлина, може би тя просто се любува на косата му или очаква с нетърпение сватбения прием или медения месец… Човек си създава собствени фантазии, свързани с подобни снимки, образи, които добиват символна стойност в семейството, и докато седях в болницата, осъзнах, че има само един начин да разбера как се е чувствала мама, на какво се е надявала, докато го е гледала така, дали животът й е бил по-сложен, миналото й — по-объркано, отколкото може да се заключи по милото й изражение. Трябваше само да попитам — как не се бях сетила досега. Сигурно заради озареното лице на баща ми. Начинът, по който го гледа мама, привлича вниманието към него, затова нея лесно можеш да я подминеш като младо и невинно момиче със скромен произход, чийто живот едва сега започва. Измислица беше, че мама е направила всичко по силите си да ме запознае с историята си, понеже когато разказваше за времето, преди да се запознаят, винаги разказваше онова, което казваше и татко.

Но докато извиквах образа в съзнанието си веднага след посещението си при леля Рита, съсредоточих вниманието си върху лицето на мама отзад в сенките, по-мъничко от неговото. Възможно ли беше младата жена с големите очи да има тайна? Възможно ли бе десетилетие преди сватбата си със стабилния и сияещ мъж до нея да е имала скрита любовна връзка със свой учител, с мъжа, сгоден за по-голямата й приятелка? По онова време е била на петнайсетина години и макар че Мередит Бърчил със сигурност не беше жена, която ще върти юношеска любов, същото отнасяше ли се за Мередит Бейкър? Докато растях, една от любимите теми на мама беше какво не бива да правят добрите момиченца: дали не говореше от собствен опит?

Тогава ме погълна усещането, че знам всичко и нищо за човека, който седеше до мен. Жената, в чието тяло бях пораснала и в чиято къща бях отгледана, ми беше непозната в редица важни отношения. Вече трийсет години за мен тя беше двумерна като хартиените кукли, с които си играех като малка с техните изрисувани неподвижни усмивки и със сгъваемите им хартиени роклички. Нещо повече, през последните няколко месеца безразсъдно се бях старала да разбуля най-дълбоките й тайни, а изобщо не си бях направила труда да я попитам за останалото. Обаче докато седяхме в болницата, а татко лежеше някъде в спешното отделение, изведнъж ми се стори много важно да науча повече за тях двамата. За нея. За загадъчната жена, която прави алюзии с Шекспир и която е изпращала на вестниците свои материали за публикуване.

— Мамо?

— Хм?

— Как се запознахте с татко?

Гласът й звучеше дрезгаво след дългото мълчание и тя се прокашля, преди да отговори:

— В киното. На прожекция на „Зелениката и бръшлянът“ 14 14 Британски филм от 1952 г. на режисьора Джордж О’Фаръл, с участието на Ралф Ричардсън, Силия Джонсън, Маргарет Лайтън и др. Сюжетът разказва за английски пастор, който се събира отново със семейството си на Коледа и за техните изпитания по време на Втората световна война. — Б.пр. . Знаеш го.

Мълчание.

— Искам да кажа, как се запознахте? Ти ли го забеляза? Или той теб? Кой пръв заговори другия?

— О, Еди, не помня. Той. Не, аз. Забрави. — Тя помръдна леко пръстите на едната си ръка като кукловод, който дърпа нишките. — Бяхме само двамата в салона. Представяш ли си?

Докато говореше, по лицето на мама се изписа сдържано, но нежно изражение, едва ли не избавление от объркващото настояще, в което съпругът й се бореше за живота си в съседната стая.

— Беше ли красив? — настоях лекичко. — Беше ли любов от пръв поглед?

— Надали може да се нарече така. Отначало го взех за убиец.

— Моля? Татко ли?

Мисля, че тя дори не ме чу, толкова дълбоко беше потънала в спомените си.

— Страшничко е да си сам в киното. Редовете с празни седалки, тъмната зала, огромният екран. Би трябвало такова преживяване да бъде общо, а когато не е, ефектът е необикновено разстройващ. В тъмното всичко може да се случи.

— Той до теб ли седеше?

— О, не, на почтено разстояние — баща ти е джентълмен, — обаче ме заговори след това, във фоайето. Имаше среща с някого и чакаше…

— С жена ли?

Тя се отнесе с ненужно голямо внимание към плата на полата си и каза с лек укор:

— О, Еди.

— Само питам.

— Мисля, че беше жена, но тя не дойде. И това беше. — Мама притисна ръце към коленете си, вдигна глава и лекичко изсумтя. — Той ме покани на чай и аз приех. Отидохме в „Лайънс Корнър Хаус“ на Странд. Хапнах парче крушова торта и си спомням, че това ми се стори адски изискано.