Кейт Мортън - Отминали времена

Може би се дължеше на тъгата ми, задето тайните толкова отдавна бълбукаха под повърхността на семейството, може би беше своеобразно изкупление, задето я бях разстроила с въпросите си преди малко, може би дори частица от мен се опитваше да предизвика реакция, да я накаже, че не споделя спомените си с мен и ме лишава от истинския Даниъл — така или иначе, преди да се усетя, притаих дъх и се обадих:

— Мамо?

Тя разтърка очи и примигна срещу ръчния си часовник.

— С Джейми скъсахме.

— Така ли?

— Да.

— Днес ли?

— Не, не точно. Около Коледа.

Тихо учудено възклицание, после мама се намръщи объркано, докато броеше отминалите месеци.

— Но ти не си споменавала…

— Не съм.

Лицето й оклюма заради този факт и последиците от него.

Мама кимна бавно, несъмнено припомняйки си колко много пъти ме беше питала за Джейми през този период и моите отговори, до един лъжи…

— Трябваше да освободя апартамента — поясних и се прокашлях. — Търся си квартира. Мое местенце.

— Затова не успях да се свържа с теб, след като баща ти… Звъннах на всички номера, за които се сетих, дори у Рита, и накрая се свързах с Хърбърт. Не знаех какво друго да направя.

— Ами — подех с изкуствена веселост в гласа, — оказва се, че точно това е трябвало да направиш. Временно живея у Хърбърт.

Тя видимо се озадачи.

— Той има ли свободна стая?

— Има диван.

— Разбирам. — Ръцете на мама бяха стиснати в скута й, сякаш вътре предпазваше някакво птиченце, безценно птиче, което не искаше да изпусне. — Трябва да изпратя бележка на Хърбърт — добави тя немощно. — Той ми изпрати от къпиновото си сладко за Великден, а аз не се сещам да съм му благодарила.

И ето че разговорът, от който се ужасявах от месеци, приключи просто ей така. Относително безболезнен, което беше добре, но и някак бездушен, което не беше.

Мама се изправи и първата ми мисъл беше, че съм сгрешила, че разговорът не е приключил и че в крайна сметка ще последва сцена. Но когато проследих погледа й, видях, че към нас се приближава лекар. Аз също се изправих, опитах се да разгадая изражението му, да се досетя каква ще е новината, но беше невъзможно. Изражението му подхождаше на всякакви сценарии. Мисля, че ги учат на това, докато следват медицина.

— Госпожо Бърчил? — гласът му звучеше отсечено, с лек чужд акцент.

— Да.

— Състоянието на съпруга ви е стабилно.

Мама издаде звук, все едно изкарва въздух от малък балон.

— Добре, че линейката е пристигнала толкова бързо. Съобразили сте да я извикате навреме.

Чувах тихото хълцане до себе си и си дадох сметка, че мама отново се е просълзила.

— Ще проследим как се възстановява, но на този етап надали ще се наложи ангиопластика. Трябва да остане още няколко дни, за да го наблюдаваме, но след това може да се възстановява у дома. Следете дали мени настроението си: болните от сърце често получават депресии. Медицинските сестри ще ви окажат съдействие в това отношение.

Мама кимаше оживено и признателно.

— Разбира се, разбира се — и като мен се мъчеше да намери точните думи, за да изрази благодарността и облекчението си.

Накрая се спря на обикновеното изпитано: „Благодаря ви, докторе“ — но той вече се беше оттеглил зад непреодолимата преграда на бялата си престилка. Само рязко кимна с глава някак дистанцирано, сякаш трябваше да ходи другаде, да спасява още един човешки живот — и двете несъмнено бяха верни, — и вече беше забравил кои сме и с кой пациент сме свързани.

Точно се канех да й предложа да отидем да видим татко, и тя се разплака — майка ми, която никога не плаче, — не просто отрони няколко сълзи, които да изтрие с опакото на ръката си. Плачеше, хълцайки силно и неудържимо, а това ми напомни за детството ми, когато се разстройвах заради поредната дреболия и мама ми обясняваше, че някои момичета имат късмет да изглеждат хубави, когато плачат — очите им се разширяват, бузите им пламват, устните им се нацупват сладко, — обаче нито тя, нито аз сме били такива.

Имаше право: и двете сме грозни, когато плачем. Ставаме на червени петна, подсмърчаме твърде силно и неприятно. Обаче докато я гледах пред себе си толкова дребничка и така безукорно облечена, ми идеше да я притисна в обятията си, докато не се успокои. Не го направих обаче. Бръкнах в чантата си и извадих салфетка.

Тя я взе, но не спря да плаче, не веднага, и след кратко колебание се пресегнах и докоснах рамото й, после започнах лекичко да го потупвам, накрая започнах да разтривам гърба на кашмирената й жилетка. Стояхме така, докато тялото й се поуспокои и тя се приведе към мен като дете, търсещо утеха.