Кейт Мортън - Отминали времена

Книгата беше стара, когато попадна в ръцете ми, и още оттогава я обичах страстно, така че окаяното й състояние можеше да се очаква. Между оръфаните й корици се намираха същите онези страници, които отгръщах, когато описаният на тях свят беше съвсем нов за мен: когато не знаех как ще свърши всичко за Джейн, за нейния брат и за горкия и тъжен Човек от калта.

Копнеех да препрочета книгата още откакто се бях върнала от посещението си в Милдърхърст, затова с рязко вдишване я отворих напосоки и плъзнах поглед по средата на прелестната, осеяна с кафеникави петна страница. „Каретата, която щеше да ги откара да живеят при непознатия им чичо, замина за Лондон вечерта, пътува цяла нощ и накрая, точно на зазоряване, пристигна в началото на занемарена алея.“ Продължих да чета, друсайки се в задната част на каретата заедно с Джейн и с Питър. Минахме през уморената и скърцаща порта, поехме по лъкатушещата алея и накрая, на върха на възвишението, на студената и меланхолична светлина на утрото се появи той: замъкът Бийлхърст. Потръпнах от тревожното очакване на онова, което щях да намеря вътре. Кулата се извисяваше високо над покрива, прозорците тъмнееха на фона на кремавия камък, а аз надникнах навън заедно с Джейн и поставих ръка до нейната на прозореца на каретата. Тежки облаци се носеха по бледото небе и когато каретата най-накрая спря шумно, ние излязохме и се озовахме на ръба на мастиленочерния ров. Неочаквано се надигна ветрец и набразди повърхността на водата, а кочияшът посочи към дървения подвижен мост. Бавно и тихичко минахме по него. И тъкмо стигнахме до тежката врата, се чу звън, истински, и аз едва не изпуснах книгата.

Май още не съм споменавала за звънеца. Докато пренасях кашоните обратно на тавана, татко беше настанен да се възстановява в стаята за гости, с купчина списания „Счетоводството днес“ върху нощното шкафче, касетофон със записи на Хенри Манчини и с малко звънче като за някогашните икономи, с което да ни привлича вниманието. Звънчето беше негова идея — далечен спомен от пристъп на треска като малък, — след като две седмици спа почти непрекъснато, затова мама толкова се зарадва на ободряването му, че радостно прие предложението. Каза, че било смислено, и дори за миг не допусна, че малкото декоративно звънче ще бъде подложено на такава нечестива употреба. В раздразнителните ръце на татко звънецът се превърна в страховито оръжие, в талисман на неговото връщане към детството. Стиснал звънеца в юмрук, моят благ и постоянно предъвкващ цифри баща се преобрази в разлигавено и властно дете, което бълваше нетърпеливи въпроси като например минал ли е пощаджията, какво прави мама, по кое време да очаква да му поднесем следващата чаша чай.

Сутринта, когато открих кашона с „Човека от калта“ обаче, мама беше до супермаркета и официално аз бях на смяна с татко. Щом чух звънеца, светът на Бийлхърст изчезна, облаците бързо се разпръснаха във всички посоки, ровът и замъкът се стопиха, стълбите, на които седях, се превърнаха в прах и аз полетях надолу, а в бялото пространство край мен кръжеше единствено текст, пропаднал от дупката в средата на страницата, за да тупне шумно обратно в Барнс.

Знам, че би трябвало да се срамувам, но застинах неподвижно и зачаках дали няма да си спечеля малко отдих. Едва когато дрънченето на звънеца се разнесе за втори път, пъхнах книгата в джоба на жилетката си и с неохотно съжаление се заклатушках надолу по стълбата.

— Здрасти, татко — поздравих бодро на влизане в стаята, понеже не е възпитано човек да негодува, когато възстановяващ се от инфаркт родител го безпокои. — Всичко наред ли е?

Той беше потънал толкова дълбоко във възглавниците, че почти се беше изгубил.

— Стана ли време за обяд, Еди?

— Още не. — Поизправих го малко. — Мама каза, че ще ти донесе супа веднага щом си дойде. Приготвила е прекрасна…

— Майка ти още ли я няма?

— Няма да се бави — усмихнах му се състрадателно. Горкият татко преживя ужасни неща: на никого не е лесно да остане на легло седмици наред, но за човек като него, който няма хобита и е напълно неспособен да си почива, това беше същинско мъчение. Долях му вода, като се постарах да не докосвам книгата, която стърчеше от джоба ми. — Да ти донеса нещо междувременно? Кръстословица? Грейка? Още малко торта?

Той въздъхна сдържано.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

Ръката ми отново се озова върху „Човека от калта“, а съзнанието ми виновно се оттегли, за да обмисля предимствата на кушетката в кухнята или на креслото във фоайето, онова до прозореца, което цял следобед е обляно от светлина.