Кейт Мортън - Отминали времена

— Татко не знае ли, че си била евакуирана?

— Знае, че се е случило, но не знае къде. Не знае за Милдърхърст.

Изведнъж тя реши да отдели огромно внимание на ръцете си, вдигна ги една след друга и нагласи златната си венчална халка.

— Надявам се, разбираш — казах тихо, — че той ще те приеме за неоценимо специално същество, ако узнае, че някога си живяла там.

Тъжна усмивка поразруши самообладанието й, но тя не откъсна поглед от ръцете си.

— Говоря сериозно. Той е покорен от това място.

— Въпреки това — каза мама, — предпочитам така.

— Добре, разбирам. — Не разбирах, обаче това вече го бяхме уточнили, а и светлината от уличната лампа галеше скулите й по такъв начин, че мама изглеждаше уязвима, сякаш беше различна жена, по-млада и по-крехка, затова престанах да я притискам. Обаче продължих да я наблюдавам — беше потънала в толкова дълбок размисъл, че не можех да отместя поглед.

— Знаеш ли, Еди — тихо каза тя, — когато бях малка, мама ме изпращаше навън някъде по това време, за да прибера дядо ти от кръчмата.

— Наистина ли? Самичка?

— По онова време, преди войната, не беше необичайно. Отивах и чаках до вратата, той ме виждаше, махваше ми, допиваше питието си и двамата се прибирахме заедно.

— Бяхте ли близки?

Тя леко наклони глава.

— Мисля, че го озадачавах. Баба ти също. Казвала ли съм ти, че когато завърших гимназия, тя искаше да стана фризьорка?

— Като Рита.

Мама примигна към тъмната като в рог улица.

— Надали щеше да ме бива.

— Не знам, доста си сръчна с градинските ножици.

Замълча, удостои ме с коса, не съвсем непринудена усмивка, и аз останах с усещането, че иска да каже още нещо. Почаках, но каквото и да беше то, мама предпочете да замълчи и след малко отново впери поглед в стъклото на прозореца.

Опитах апатично да я въвлека в разговор за времето, когато е ходила на училище, вероятно с надеждата това да я накара да спомене Томас Кавил, обаче тя не налапа въдицата. Каза, че й е било приятно да ходи на училище, и ме попита искам ли чай.

Единствената полза от мамината разсеяност тогава беше фактът, че не ми се наложи да обсъждам раздялата си с Джейми. Понеже сдържаността беше нещо като семейно хоби, мама не разпитваше за подробности, нито пък ме заля с изтъркани фрази. Беше така любезна да остави и двете ни да се вкопчим в илюзията, че просто съм взела всеотдайното решение да се прибера у дома, за да й помагам с татко.

Боя се обаче, че същото не може да се каже за Рита. Лошите вести се разчуват бързо и леля ми е страхотен приятел в нужда, затова не се учудих, когато тя ме пресрещна на входа на стриптийз клуба на женското парти на Саманта. Рита ме хвана под ръка и каза:

— Скъпа, научих. Не се тревожи, това не значи, че си стара и непривлекателна и че ще останеш сама до края на живота си.

Дадох знак на келнера, че съм готова да си поръчам доста силно питие, и леко потисната, усетих, че завиждам на мама за вечерта, която щеше да прекара у дома с татко и с неговия звънец.

— Много хора срещат своя човек в по-късните си години — продължи Рита — и са много щастливи. Виж само братовчедка ти — посочи тя към Сам, която ми се хилеше до прашките на някакъв непознат. — И твоят ред ще дойде.

— Благодаря, лельо Рита.

— Добро момиче — кимна тя одобрително. — Сега се забавлявай и остави всичко зад гърба си. — И точно преди да се отдалечи и да отиде да ободрява някой друг, тя се спря и ме стисна за ръката. — За малко да забравя, нося ти нещо. — Бръкна в торбестата си чанта и извади една кутия за обувки. Отстрани беше нарисуван чехъл с бродерия, каквито баба много харесваше, и макар подаръкът да ми се струваше доста странен, признавам, че чехлите изглеждаха удобни. А и не бяха непрактични: в крайна сметка напоследък доста нощи прекарвах у дома.

— Благодаря ти. Много мило.

После вдигнах капака и видях, че в кутията изобщо няма чехли, а е пълна до половината с писма.

— От майка ти — поясни леля Рита с дяволита усмивка. — Както ти обещах. Интересно четиво, нали? Горе главата.

Много се радвах за писмата, обаче в този момент изпитах лека неприязън към леля Рита заради момиченцето, чийто почерк се извиваше и къдреше в несигурни редове върху пликовете. Малкото момиченце, изоставено от по-голямата си сестра по време на евакуацията, понеже се бе измъкнала тайно, за да я настанят с приятелка, и беше зарязала Мередит да се оправя самичка.

Сложих обратно капака, обзета от нетърпение да изнеса писмата от клуба. Не им беше мястото сред цялата тази пошлост — неподправените мисли и мечти на едно момиченце отпреди много, много време, същото момиченце, което ме съпровождаше по коридорите на Милдърхърст и което се надявах някой ден да опозная по-добре. Малко след като ни поднесоха коктейлите, се извиних и отидох да си легна заедно с писмата.