Кейт Мортън - Отминали времена

— Ами тогава — подех смутено, — ще се връщам на работа. Горе главата, татко…

Почти бях стигнала до вратата, когато той попита:

— Какво си пъхнала там, Еди?

— Къде?

— Там, стърчи от джоба ти. — Звучеше толкова обнадежден. — Не е пощата, нали?

— Това ли? Не. — Потупах жилетката си. — Книга от един кашон на тавана.

Той стисна устни.

— Целта на изнасянето на нещата оттам не е отново да бъдат прибрани.

— Знам, но книгата ми е любима.

— За какво е?

Слисах се — не помнех някога татко да ме е питал за книга.

— За две сирачета — успях да продумам. — За момиче, на име Джейн, и за момче, на име Питър.

Той се нацупи нетърпеливо.

— Явно става дума за нещо повече. Като гледам, страниците са доста.

— Да, разбира се. Става дума за много повече от това. — О, откъде да започна? За дълг и за предателство, за отсъствие и за копнеж, за това, докъде са готови да стигнат хората, за да защитят любимите си същества, за лудост, вярност, чест, любов… Отново погледнах към татко и реших просто да се придържам към сюжета. — Родителите загиват в ужасен пожар в Лондон и децата са изпратени да живеят в замъка на чичо си, с когото отдавна не поддържат връзка.

— В неговия замък ли?

Кимнах.

— Бийлхърст. Чичото е симпатичен човек и отначало на децата им е приятно в замъка, обаче постепенно осъзнават, че се случват много повече неща от очевидното. Че под всичко се спотайват зловещи и дълбоки тайни.

— Зловещи и дълбоки, а? — подсмихна се той.

— О, да. И двете. Много е страшно наистина.

Казах го бързо и развълнувано и татко се приведе по-близо към мен и се облегна на лакът.

— Е, каква е?

— Кое какво е?

— Тайната. Каква е?

Погледнах го изумено.

— Ами просто… не мога да ти кажа.

— Разбира се, че можеш.

Той скръсти ръце като капризно дете и аз отчаяно затърсих думи, с които да му обясня как се осъществява контактът между читател и писател, опасностите от повествователната алчност.

За светотатството да изръсиш на две на три нещо, което се гради глава след глава, тайни, прикривани старателно от автора зад безброй ловки трикове. Успях да кажа само:

— Ще ти я дам да я прочетеш, ако искаш.

— Главата ме заболява, докато чета.

Помежду ни се възцари мълчание, което ставаше доста неловко, докато той ме чакаше да се съглася, а аз — разбира се, имах ли избор? — отказвах. Накрая той въздъхна отчаяно.

— Няма значение — махна безутешно с пръсти. — Не е важно, струва ми се.

Обаче изглеждаше толкова потиснат, а аз така ясно си припомних как бях потънала в света на Човека от калта, докато боледувах от заушки или каквото там беше, че просто не се сдържах и му казах:

— Щом толкова искаш да узнаеш, мога да ти я прочета.

„Човека от калта“ ни стана навик, нещо, което очаквах с нетърпение всеки ден. Щом се навечеряхме, помагах на мама в кухнята, вдигах подноса на татко, после двамата с него продължавахме от там, където бяхме спрели. Той не проумяваше как е възможно една измислена история да прикове интереса му до такава степен.

— Сигурно стъпва на действителни събития — повтаряше често той, — на някое отвличане от миналото. Като онзи тип, Линдбърг, дето отвлякъл детето от прозореца на спалнята.

— Не, татко, Реймънд Блайд си е съчинил всичко.

— Но разказът е толкова жив, Еди, представям си всичко, докато ми четеш, все едно се случва пред очите ми, все едно вече познавам историята.

И започваше удивено да клати глава, от което чак върховете на пръстите ми пламваха от гордост, макар че нямах никакво участие в създаването на „Човека от калта“.

Когато оставах до късно на работа, татко ставаше неспокоен, цяла вечер се цупеше на мама, ослушваше се кога ще си отключа, а после дрънваше със звънчето си и се правеше на изненадан, когато се появях.

— Ти ли си, Еди? — извиваше вежди объркано. — Тъкмо се канех да помоля майка ти да ми набухне възглавниците. Ама така и така си тук, дали да не видим какво се случва в замъка?

Може би всъщност замъкът го покори повече от самия сюжет. Завистливото му уважение към внушителните семейни имения беше най-силната проява на интерес от страна на татко и след като му подметнах, че Бийлхърст до голяма степен се основава на замъка на Реймънд Блайд, интересът му беше подсигурен. Отрупваше ме с въпроси, на някои от които можех да отговоря по памет или според познанията си, други обаче бяха много конкретни. Не ми оставаше друг избор, освен да му дам да разгледа „Милдърхърст на Реймънд Блайд“, друг път му носех у дома справочни издания, които заемах от огромната сбирка на Хърбърт и мъкнех от работа. Така двамата с татко подхранвахме увлечението си и за пръв път открихме нещо общо помежду си.