— По-интересно от това? — вдигнах втората бяла торбичка с нанизана панделка. — Че има ли нещо по-приятно?
— Нахалница — възкликна тя, а усмивката й ми напомни малко за баба, както мама никога не ми бе напомняла.
Обожавах баба и чувството ми помагаше да преодолея всякакви подозрения, че съм осиновена. Тя живееше сама, откакто я помнех, и макар да беше получавала много предложения, както сама изтъкваше, отказваше да се омъжи и да робува на някой старец, след като беше разбрала какво е да бъде любима на млад мъж. Баба често и напълно сериозно ми повтаряше, че за всяко гърне си има похлупак и че, слава богу, тя си го е намерила в лицето на дядо. Не познавах съпруга на баба, бащата на мама, не го помнех: починал, когато съм била тригодишна, и няколкото пъти, когато питах мама за него, тя с присъщата си неохота да съживява миналото винаги се плъзгаше по повърхността на темата. Рита, за щастие, беше по-словоохотлива.
— Е, как я караш?
— Ами много добре. — Затършувах в чантата за бележките си, разтворих ги и прочетох името, което Сара ми беше дала: — „Клуб Рокси“. Ето, има и телефон.
Леля Рита размърда пръсти и аз й подадох листа. Тя стисна устни здраво като пристегнатия отвор на торбичките.
— „Клуб Рокси“ — повтори. — Хубаво ли е? Шик?
— Според източниците ми, да.
— Добро момиче. — Тя сгъна листчето, пъхна го под презрамката на сутиена си и ми намигна. — После е твой ред, Еди.
— Моля?
— Да тръгнеш към олтара.
Усмихнах се немощно и подминах забележката й с вдигане на рамене.
— Колко време вече сте заедно с твоя човек — шест години?
— Седем.
— Седем години — наклони глава тя. — Сигурно няма търпение да се ожени за теб, иначе ще изгубиш търпение и ще го зарежеш. Не знае ли какво злато си е намерил? Искаш ли да си поговоря с него?
Мисълта беше плашеща, дори ако не се опитвах да прикрия факта, че съм скъсала с него.
— Всъщност, лельо Рита — зачудих се аз как най-уместно да отблъсна атаките й, без да разкрия твърде много, — не съм сигурна, че някой от двама ни си пада по брака.
Тя дръпна от цигарата си и ме изгледа с леко присвити очи.
— Така ли?
— Боя се, че да.
Беше лъжа. Отчасти. Аз винаги съм уважавала брака. Заради връзката ни приемах подигравателния скептицизъм на Джейми към брачното блаженство, но то изобщо не съответстваше на моята романтична чувствителност. Не мога да се защитя по друг начин, освен да кажа, че когато обичаш някого, си готов на всичко, за да го задържиш.
Едновременно с бавната въздишка на леля Рита погледът й се промени: от неверие, през озадаченост до уморено приемане накрая.
— Е, може и да си права. Животът просто се случва, нали ме разбираш, някак неусетно. Срещаш някого, отиваш на разходка с колата му, жениш се за него, раждаш деца. И после един ден осъзнаваш, че нямате нищо общо. Сигурна си, че сте имали, така би трябвало да бъде, иначе защо изобщо си се оженила за него, обаче безсънните нощи, разочарованията, тревогите… Шокът, че имаш повече живот зад гърба си, отколкото те очаква в бъдеще. Е — усмихна ми се тя, все едно ми даваше рецепта за пай, а не предизвикваше у мен желание да си навра главата във фурната, — такъв е животът, нали?
— Превъзходно, леля Рита. На всяка цена да го включиш в речта си на сватбата.
— Нахалница такава.
Стимулиращите думи на леля Рита все още висяха в пушека, докато двете поведохме борба с по една мъничка бяла торбичка. Касетофонът продължаваше да се върти, Рита припяваше на мъжа с топящ се от сладост глас, който ни насърчаваше добре да се вгледаме в усмивката му, и накрая просто вече не издържах. Колкото и да ми беше приятно да се видя с Рита, всъщност бях дошла със скрит мотив. С мама почти не си бяхме говорили от онзи ден в сладкарницата: аз отмених следващата ни уговорка за кафе, като се извиних, че имам проблем в работата, и дори пресявах обажданията й, когато звънеше на телефонния ми секретар. Може би се бях засегнала. Звучи ли безнадеждно незряло? Дано не, понеже е истина. Мама продължаваше да не ми се доверява, а непреклонното й твърдение, че не е ходила пред вратата на замъка, упоритото й настояване, че аз съм си въобразила всичко, причиняваше болка на едно местенце в гърдите ми и събуждаше у мен още по-голяма решителност да науча истината. Сега отново бях пропуснала неделното печено, натрила бях носа на мама повече от всякога и бях дошла в другия край на града в изпепеляващата жега: не можех и в никакъв случай не биваше да си тръгна, без да съм научила нещо ценно.
Читать дальше